Сигурен съм обаче, че горкият Андрей Антонович не би искал и да се чуе за бунт, та каквато и награда да го очакваше. Беше един крайно изпълнителен чиновник и до женитбата си водеше най-редовен и непорочен живот. Но може ли да го виним, че вместо да си вземе някоя тиха и кротка Минхен и вместо тихо и кротко да се занимава с доставките на дървен материал за държавата, четирийсетгодишната княгиня го беше възвисила до себе си? Почти сигурно зная, че първите явни признаци на онова състояние, което беше отвело горкия Андрей Антонович в една добре известна и малко по-специална швейцарска лечебница, където, както се говори, набирал нови сили, се бяха появили именно в това съдбоносно утро. Но щом допускаме, че сутринта са се появили явните признаци на нещо, според мен можем да допуснем и другото, че подобни признаци, макар и не тъй явни, са се появили още в навечерието. Зная го, и то най-достоверно (ами представете си например, че лично Юлия Михайловна, при това почти с разкаяние — казвам почти, защото жената никога не се разкайва напълно, ми е разказвала впоследствие частица от тази история) — зная, че предния ден, някъде към три часа след полунощ, Андрей Антонович отишъл при съпругата си, събудил я и поискал от нея да изслуша ултиматума му. Искането било до такава степен настойчиво, че тя се принудила да стане от леглото и както си е с навита на масури за през нощта коса, да седне на дивана и макар пламнала от негодувание, макар изпълнена със саркастично презрение, но да го изслуша. И тогава за първи път разбрала колко далеч са отишли работите с нейния Андрей Антонович, разбрала и се ужасила. Това е бил моментът да се опомни най-сетне и да поомекне, но тя успяла да потисне ужаса си и проявила още по-голяма непреклонност. Тя (вероятно както и всяка друга съпруга) си имаше свой начин да се справи с Андрей Антонович, начин, който бе изпитван неведнъж и неведнъж го бе довеждал до изстъпление. Начинът на Юлия Михайловна се състоеше в презрително мълчание — по един, по два часа, по цял ден, че май и по два-три дни наред, — ама пълно мълчание, каквото и да става, каквото и да й говори той, каквото и да прави, та ако ще дори да тръгне да се хвърля от прозореца на третия етаж. Наистина непоносим за един чувствителен човек начин! Дали наказвайки съпруга си за провиненията му през последните дни и за ревнивата му чиновническа завист към нейните административни способности; дали негодувайки от критиката му спрямо държанието й с младежта и пред обществото без оглед на нейните тънки и далновидни политически цели; дали сърдейки се на тъпата му и безсмислена ревност към Пьотър Степанович — както и да било, но тя решила и тоя път да бъде непреклонна, независимо от късния час и невижданото досега вълнение на Андрей Антонович. Крачейки в изстъпление напред-назад и на всички страни по дебелите килими на будоара й, той изложил всичко, ама всичко, наистина без всякаква връзка, но затова пък
всичко, което му било накипяло, защото „чашата на търпението преляла“. Почнал с това, че всички му се присмивали и бил „воден за носа“. „Не ме интересува изразът — викнал той пискливо, долавяйки присмеха й, — важното е, че е вярно!…“ „Не, госпожо, часът удари; знайте, че не ми е нито до смях, нито ми е до разни женски кокетства. Не се намираме в будоара на някоя превзета дама, а сме две абстрактни, тъй да се каже, същества, кацнали на един въздушен балон, за да си кажат истината.“ (Много естествено, обърквал се горкият и не намирал правилните форми за верните си впрочем мисли.) „Вие, госпожо, вие сте тази, която ме накара да приема този пост, и го приех само заради вас, заради честолюбието ви… Сега ми се усмихвате саркастично, тъй ли? Не тържествувайте, не бързайте. Знайте, госпожо, че бих могъл, съумял бих да се справя с този пост, и не само с него, ами с десет такива поста, защото имам нужните способности; но с вас, до вас, госпожо, е невъзможно да се справя; защото до вас моите способности изчезват. Не може да съществуват два центъра, а вие създадохте два — един при мен и друг в будоара си, — два центъра на властта, госпожо, но аз не ще го позволя, не ще го позволя! В службата, както и в брака, има един център, два са невъзможни… С какво ми се отплатихте вие? — продължил да вика той. — Съпружеството ни се състои единствено в това, че ежеминутно ми доказвате колко нищожен, глупав и дори подъл съм аз, а пък аз ежеминутно и унижено съм принуден да доказвам, че не съм нищожество, че не съм глупак и поразявам всички с благородството си — е, не е ли унизително това и за двете страни?“ Тук той почнал да тропа с крака по килима, тъй че Юлия Михайловна била принудена да се изправи със сурово достойнство на лицето. Той бързо притихнал, но пък се разчувстван, почнал да ридае (да, да ридае), да се удря в гърдите и близо пет минути ридал и се удрял в гърдите, все повече и повече излизайки от кожата си от гробното мълчание на Юлия Михайловна. Накрая окончателно се издънил, като се изтървал да каже, че я ревнува от Пьотър Степанович. Схващайки колко е сглупил, изпаднал в страшна ярост и взел да крещи, че „не ще допусне да се отхвърля от бога“; че ще разгони нейния „безсрамен невярващ салон“; че градоначалникът дори е длъжен да вярва в бога, „а това ще рече, че и жена му“; че няма да търпи никакви младежи; че „вие, вие, госпожо, вие сте причината всички тук да ме презират, вие ги настроихте така, а би следвало от чувство за собствено достойнство да цените мъжа си и да отстоявате неговия ум, дори да нямаше способности (а аз ни най-малко не съм неспособен!)“. Крещял, че ще ликвидира женския въпрос и помен няма да остави от него, че още утре ще забрани и ще разгони това нелепо празненство в полза на гувернантките (да вървят по дяволите); че още утре сутринта ще изгони от губернията първата срещната гувернантка, под конвой „с казак ще я изгони!“. „Напук, напук!“ — пискливо викал той. „Известно ли ви е например, че вашите негодници подкокоросват народа във фабриката и че аз го зная? Известно ли ви е, че нарочно разпространяват позиви, да, на-роч-но! Знаете ли, че са ми известни имената на четирима от тия негодници и че просто полудявам окончателно, окончателно полудявам!!!…“ Но в тоя момент Юлия Михайловна внезапно прекъснала мълчанието си и строго обявила, че самата тя много отдавна знае за престъпните замисли, че всичко това са глупости, че той го взема много навътре, а що се отнася до лудетините, тя знае не само тия четиримата, но всички останали (лъжеше); но че няма никакво намерение да полудява, а напротив, още повече започва да вярва на ума си и се надява да докара работите до един хармоничен край: да окуражи младежта, да я вразуми, внезапно и съвсем неочаквано да покаже, че всичките им замисли са й известни, след което да им посочи нови цели за разумна и по-светла дейност. О, какво бе станало в тоя момент с Андрей Антонович! Узнавайки, че Пьотър Степанович пак го е метнал и тъй грубо го е подиграл, че е разкрил пред нея много повече неща и по-рано, отколкото пред него, и че най-после самият Пьотър Степанович стои на дъното на всички престъпни замисли, той изпаднал в изстъпление. „О, безразсъдно, но злобно същество — възкликнал той, късайки отведнъж веригите, — знай, че още сега ще арестувам недостойния ти любовник, ще го окова във вериги и ще го тикна в крепостта или — или пред очите ти ще се хвърля от прозореца!“