Това са показанията на кочияша. Спомням си го тоя ден: студен и ясен, но ветровит септемврийски ден; пред погледа на отбилия се от пътя Андрей Антонович се разстилал суровият пейзаж на отдавна ожънатите ниви; свирещият вятър е люшкал жалките останки от умиращите жълти полски цветя… Дали е сравнявал себе си и своята съдба с повехналите и попарени от есента и студовете цветя? Не мисля. Дори съм сигурен в обратното, сигурен съм, че изобщо не е забелязал цветята въпреки изричните показания на кочияша, пък и на пристигналия тъкмо в този момент с файтона на полицейски началник пристав на първи участък, който впоследствие твърдеше, че действително заварил началството с букетче жълти полски цветя в ръка. Тоя пристав, Василий Иванович Флибустиеров — образец на възторжено-административна личност, — макар и отскоро в града, беше вече успял да се отличи и прочуе с изключителното си усърдие и с престараването, с което изпълняваше всяко нареждане, а така също с вродената си склонност да не изтрезнява. Скачайки от файтона и без ни най-малко да се смущава от странния вид на началството, на един дъх доложил, че „в града е неспокойно“.
— А? Какво? — строго, но без каквато и да било изненада, забравил сякаш къде се намира, все едно че в кабинета си, се обърнал насреща му Андрей Антонович.
— Приставът на първи участък Флибустиеров, ваше превъзходителство — отново се представил оня. — В града има бунт.
— Флибустиерите ли? — повторил Андрей Антонович замислено.
— Тъй верно, ваше превъзходителство. Шпигулинците се разбунтуваха.
— Шпигулинците!…
Думата му се сторила позната, подсетила го сякаш за нещо. Дори трепнал и вдигнал пръст към челото: „Шпигулинците!“ Мълчаливо и все още унесен в мислите си, бавно тръгнал към каляската, качил се и наредил да карат в града. Приставът поел с файтона подире му.
Доста интересни и най-разнообразни неща трябва да си е мислил по пътя, но при пристигането си на площада пред губернаторството едва ли е имал някакво определено намерение, някакъв точен план. Съзирайки обаче редиците на непреклонно настроената тълпа „бунтовници“, полицейския кордон, безпомощния (а може би нарочно безпомощния) полицейски началник, долавяйки всеобщото очакване, целият изтръпнал. Блед като платно, слязъл от каляската.