Така стояха нещата, когато в града все още продължаваха да вярват в балтазаровия пир, тоест в безплатния бюфет; вярваха го до последната минута. Дори госпожиците си мечтаеха за изобилие от шоколадени бонбони и сладка и за още нещо нечувано и невиждано. Всички знаеха, че постъпленията са огромни, че ще се събере целият град, че пристигат хора от всички краища на губернията и билетите не достигат. Известно бе също така, че са направени значителни волни пожертвования извън цената на билета; Варвара Петровна например бе платила за билета си триста рубли и беше дала за украса на залата всички цветя от оранжерията си. Предводителшата (членка на комитета) предоставяше дома си и осветлението; клубът — музиката и прислугата, а освен това за цял ден преотстъпваше Прохорич. Имаше и други волни пожертвования, макар и не толкова големи, тъй че дори стана дума първоначалната цена на билета да се намали от три на две рубли. Отначало комитетът действително се опасяваше, че при три рубли госпожиците няма да дойдат, и се предложи издаването на един вид семейни билети, а именно, всяко семейство да си плати за едната госпожица, а всички останали госпожици от фамилията, та ако ще да са десет екземпляра, да влязат безплатно. Но всички опасения се оказаха напразни: напротив, тъкмо госпожиците дойдоха. Дори най-бедните чиновници доведоха щерките си и беше напълно ясно, че ако ги нямаха тия щерки, наум не би им дошло да участват в подписката. Един нищо и никакъв секретар доведе и седемте си дъщери, че и племенницата си, като не се брои съпругата му, и всяка от тия особи държеше в ръцете си входен билет от по три рубли. В града ставаше същинска революция! Да вземем само това, че щом като празненството беше от две части, всяка дама трябваше да има по два тоалета: дневен, за литературното утро, и бален — за танците. Както се оказа впоследствие, по тоя повод мнозина от средната класа бяха изпозаложили всичко, дори семейното бельо, дори чаршафите си, едва ли не дюшеците си, при нашите чифути, които сякаш специално бяха напридошли в града през последните две години и които продължават ли, продължават да прииждат. Почти всички чиновници си взеха заплатите предварително, а някои помешчици продадоха от необходимия им добитък само и само да облекат госпожиците си като маркизи и да не паднат по-долу от другите. По великолепието си тоя път тоалетите надминаваха всичко виждано досега у нас. През последните две седмици в града се разправяха какви ли не семейни истории, които нашите шегаджии тутакси носеха в „двора“ на Юлия Михайловна. От ръка на ръка тръгнаха семейни карикатури. Самият аз видях няколко подобни рисунки в албума на Юлия Михайловна. Всичко това, разбира се, много добре се знаеше от тия, за които се отнасяше. Това бе, струва ми се, и причината за оная омраза, която повечето семейства изпитваха напоследък към Юлия Михайловна. Сега вече всички псуват и скърцат със зъби, като си спомнят. Но и предварително беше ясно, че обърка ли нещо комитетът, не сполучи ли нещо балът — взривът на негодуването ще бъде чудовищен. Ето защо всеки за себе си очакваше скандал; а възможно ли е да не стане скандал, щом чак толкова се очаква?
Точно в дванайсет оркестърът гръмна. Бидейки един от разпоредителите, тоест един от дванайсетте „младежи с панделка на ревера“, видях с очите си как започна този позорен ден. Почна с една страшна блъсканица на входа. Как можа да се случи, че всички, начело с полицията, му изпуснаха края още от самото начало? Истинската публика не обвинявам: солидните хора, които бяха дошли със семействата си, въпреки общественото си положение не само не се надпреварваха и блъскаха да влязат първи, ами както казват, още на улицата се били сконфузили, виждайки необикновения за нашия град напор на обсадилата входа тълпа, която не влизаше, а просто атакуваше вратите. Същевременно пристигаха все нови и нови каляски и файтони, тъй че накрая улицата се заприщи. Сега, когато пиша, разполагам с най-сигурни данни, за да твърдя, че Лямшин и Липутин, а може би и някои от другите разпоредители, бяха вкарали без всякакви билети някои от най-гадните типове в града. Във всеки случай се появиха дори съвсем непознати личности, уж от по-далечните краища на губернията и не знам откъде си още. Влезли-невлезли, тия диваци като по команда (сякаш ги бяха подучили) питаха за бюфета и научавайки, че няма бюфет, започваха най-безцеремонно и с една просто необичайна за нас дързост да ругаят. Наистина някои от тях бяха дошли пияни.
Други просто се сащисваха като последни диваци от великолепието на залата на предводителшата, тъй като никога не бяха виждали нищо подобно, и влизайки, занемяваха за момент и се озъртаха със зяпнала уста.