Макар отдавна строена, голямата „Бяла зала“ наистина беше великолепна: огромна по размери, два реда прозорци, рисуван старинен таван с позлата, балкони, тесни, високи огледала между прозорците, драперии в червено и бяло, мраморни статуи (каквито и да били, но все пак статуи), тежка, старинна, от Наполеоново време мебел — бяла, с позлата и с червен плюш. Специално за случая в дъното на залата бе издигнат висок подиум за литераторите, които щяха да четат, а в самата зала като в театър бяха наредени столове с широки пътеки за публиката. Но след първите мигове на учудване започваха да валят най-безсмислени въпроси и декларации: „Хайде де, пък може да не искаме четене… Пари сме дали… Публиката е безсрамно измамена… Ний сме господарите, а не Лембкетата…“ С една дума, сякаш специално за това ги бяха довели. Особено съм запомнил един случай, в който се отличи гостът на Юлия Михайловна — вчерашното князче с щръкналата колосана яка, което приличаше на дървена кукла. Отстъпвайки на непреклонните й молби, и той се беше съгласил да окачи на левия си ревер панделката и да стане един от разпоредителите. Оказа се, че тази няма восъчна фигура с пружини отвътре умееше ако не да говори, тъй да се каже, да действа. Когато един сипаничав гигант, бивш капитан, застанал начело на цяла тайфа мръсници, почна да му досажда с въпроса: къде е бюфетът? — князчето само кимна на стражаря. Указанието бе незабавно изпълнено: въпреки псувните му пияният капитан бе изхвърлен от залата. В това време най-после взе да се появява и „същинската“ публика, която се проточи в три нишки по трите пътеки между столовете. Скандалджиите се поуталожиха, но публиката, дори „най-сериозната“, имаше недоволен и смаян вид; някои от дамите бяха просто изплашени.
Най-сетне всички се настаниха; млъкна и музиката. Взеха да се секнат и озъртат наоколо. Очакването беше някак прекалено тържествено, което само по себе си винаги е лош признак. Но „Лембкетата“ още ги нямаше. Отвред сияеха и блестяха коприни, кадифета и брилянти; във въздуха се носеха благовония.
Мъжете бяха окачили всичките си ордени, а старците бяха дори с мундири. Най-сетне се появи и предводителшата заедно с Лиза. До тази сутрин никой не беше виждал Лиза тъй ослепително прелестна и с такъв разкошен тоалет. Косата й падаше на големи къдри, очите й блестяха, на лицето й сияеше усмивка. Явно беше предизвикала ефект; отвред я заглеждаха, името й вървеше от уста на уста. Казват, че била търсела с поглед Ставрогин, но и Ставрогин, и Варвара Петровна ги нямаше. Тогава не разбрах израза на лицето й: откъде толкова щастие, радост, енергия и сили в това лице? Припомнях си вчерашния случай и просто недоумявах. „Лембкетата“ обаче все още ги нямаше. Това беше вече грешка. Впоследствие научих, че Юлия Михайловна до последния момент чакала Пьотър Степанович, без когото напоследък просто не можеше да диша, въпреки че никога не би си го признала. Ще отбележа в скоби, че на вчерашното, последното заседание на комитета Пьотър Степанович се беше отказал от панделката на разпоредител, с което много я беше огорчил, чак до сълзи. Тя и на другия ден остана изненадана, а после и крайно смутена (предварително го заявявам) от това, че той беше изчезнал още от сутринта и не беше дошъл на литературното утро, тъй че никой не го беше виждал чак до вечерта. Накрая публиката взе да проявява явно нетърпение. Подиумът също оставаше празен. Задните редове почнаха да ръкопляскат като в театър. Старците и госпожите взеха да се чумерят — тия „Лембкета“ очевидно го прекаляват с важниченето си. Дори в най-добрата част от публиката взе да се шушука, че май наистина няма да има никакво празненство, че Лембке май наистина е твърде болен и прочие, и прочие. Да си призная, самият аз страшно се опасявах за идването им. Но, слава богу, най-сетне се появиха и Лембке — той я водеше под ръка. Приказките, значи, си останаха приказки и истината възтържествува. На публиката сякаш й поолекна. Лембке изглеждаше напълно здрав и помня, това беше заключението на всички — защото нали си представяте колко погледи се бяха обърнали към него. Искам да отбележа, че, общо взето, малцина от нашето висше общество смятаха, че на Лембке му има нещо: намираха постъпките му за напълно нормални и дори вчерашната история на площада бе възприета с одобрение. „С това трябваше да почне — казваха сановниците. — Отначало всички се правят на филантропи, а накрая пак до това опират, не забелязвайки, че то е нужно за самата филантропия“ — до туй стигнаха, поне що се отнася до клуба. Осъждаха го само дето си изтървал нервите. „Това трябва да се прави хладнокръвно, но в края на краищата на човека му е за първи път“ — говореха специалистите по въпроса. Погледите се впиха по същия начин и в Юлия Михайловна. Естествено, има един пункт, по който никой няма право да очаква от мен като разказвач твърде големи подробности — тук има тайна, тук има жена; знам само, че снощи бе влязла в кабинета на Андрей Антонович и бе останала с него далеч след полунощ. Андрей Антонович получил и прошка, и утеха. Съпрузите бяха постигнали съгласие по всички въпроси, всичко било забравено и когато на края на обяснението Фон Лембке все пак паднал на колене, спомняйки си с ужас главния, заключителния епизод на по-предната нощ, прелестната ръчица, а след нея и устните на съпругата му прекратили пламенния изблик на разкаяние на рицарски деликатния, но премалял от умиление човек. Както и да било, но по лицето й се четеше щастие. Погледът й беше открит и смел, тоалетът — великолепен. Беше като че ли на върха: празненството — целта и венецът на политиката й — започваше. Отивайки към местата си до самия подиум, двамата Лембке непрекъснато се кланяха и отговаряха на поклоните. Тутакси ги наобиколиха. Предводителшата тръгна насреща им… Но в тоя момент стана едно тъпо недоразумение: ни в клин, ни в ръкав оркестърът изведнъж засвири туш — не някакъв марш, а просто трапезен туш, както става в клуба, когато по време на някой официален обяд пият за нечие здраве. Сега вече знам, че за това се беше погрижил в качеството си на разпоредител Лямшин, уж че в чест на влизащите „Лембкета“. Разбира се, винаги можеше да се оправдае, че го е направил от глупост или пък от прекомерно усърдие… Уви, тогава още не знаех, че тях вече не ги беше грижа за оправданията, за тях днешният ден беше краят. Но не свърши само с туша: докато част от публиката недоумяваше и се подсмиваше, от другия край на залата и от балконите внезапно се раздаде „ура“, уж че също в чест на Лембке. Гласовете не бяха много, но трябва да кажа, че викането продължи известно време. Юлия Михайловна пламна, очите й засвяткаха, Лембке се спря до мястото си, обърна се натам, откъдето се носеха виковете, и величествено и строго заоглежда залата… Но побързаха да го накарат да седне. Отново със страх забелязах на лицето му същата опасна усмивка, с която стоеше вчера в гостната на жена си и наблюдаваше Степан Трофимович, преди да се запъти към него. Стори ми се, че лицето му и сега има някакъв зловещ и което е най-лошото, донякъде комичен израз — израз на същество, което волю-неволю се принася в жертва, само и само да угоди на висшите предначертания на жена си… Юлия Михайловна бързо ме повика и ми пошушна да тичам да помоля Кармазинов веднага да почва. Но докато се обърна, стана нова свинщина, само че много по-мръсна от първата. На подиума, на празния подиум, накъдето бяха насочени всички погледи и всички очаквания и където до момента се мъдреха само една малка масичка, един стол и една сребърна табличка с чаша вода на масата — на този празен подиум изневиделица се появи гигантската фигура на капитан Лебядкин — с фрак и бяла връзка. Толкова бях поразен, че не повярвах на очите си. Капитанът като да се сконфузи и се спря. Изведнъж от публиката се раздаде вик: „Лебядкин! Ти ли си това!“ При тоя вик глупавата зачервена мутра на капитана (беше съвършено пиян) се разплу в широка тъпа усмивка. Вдигна ръка, разтърка челото си, тръсна рошавата си глава и сякаш вече решен на всичко, направи две крачки напред и — внезапно прихна да се смее — не силно, но звънко, продължително, щастливо и от тоя смях цялото му дебело туловище просто се разтресе, а очичките му станаха на цепки. При това зрелище почти половината публика се разсмя, двайсетина души заръкопляскаха. Сериозната публика мрачно се споглеждаше; всичко продължи обаче не повече от половин минута. Внезапно на подиума изскочиха двама слуги и Липутин с разпоредителската панделка на ревера; те внимателно хванаха капитана от двете страни под ръка, а Липутин му пошушна нещо. Капитанът се намръщи, измърмори: „Ами щом е тъй“, махна с ръка, обърна на публиката огромния си гръб и изчезна заедно с придружителите си. Но само миг след това на подиума отново изскочи Липутин. На устните му бе изписана най-сладникавата от неговите вечни усмивки, които обикновено напомняха за подсладен със захар оцет, а в ръцете си държеше някакъв лист хартия. Със ситни, но бързи крачки излезе напред.