— Четете! — излая нечий глас от дъното на залата.
— Да чета, значи?
— Четете, четете! — раздадоха се много гласове.
— Щом публиката настоява, ще го прочета — пак взе да се кълчи Липутин със същата захарна усмивка. Но май като да не се решаваше и дори ми се стори, че се вълнува. При всичкото си нахалство понякога и тия хора все пак се смущават. Семинаристът впрочем не би се смутил, но Липутин, тъй или иначе, беше от по-старото поколение.
— Предупреждавам, тоест имам честа да предупредя, че това все пак не е ода, каквито са ги писали навремето по случай празниците, а почти шега, тъй да се каже, но с несъмнено чувство, съчетано с един игрив хумор и тъй да се каже, с най-животрептящата действителност.
— Чети, чети!
Той разгърна листа. Естествено, никой не успя да го спре. Освен това носеше панделката на разпоредител. И звънко издекламира:
— На тукашната родна гувернантка честит празник от поета:
— Че това е Лебядкин! Ами да, Лебядкин! — обадиха се няколко гласа. Чу се смях и дори ръкопляскания, макар и немногобройни.
— Ура! Ура!
— Именно, именно, това е то реализъм, накъде без зестра!
Признавам, че не вярвах на ушите си. Това беше такова явно безочие, че дори глупостта не можеше да извини Липутин. А Липутин не беше никак глупав. Поне за мен намерението беше съвсем ясно: час по-скоро да настъпи безредие. Някои стихчета от това идиотско стихотворение, последните например, бяха такива, че и най-големият глупак не би ги допуснал. Изглежда, и Липутин беше почувствал, че е прекалил: след подвига си така се изплаши от собствената си дързост, че не се махаше от подиума, ами стоеше, сякаш искаше да добави още нещо. Сигурно е очаквал по-друг резултат. Но дори малцината безобразници, които бяха ръкопляскали по време на декламацията, сега изведнъж се смълчаха — също се бяха май стреснали. Най-глупавото е, че мнозина от тях най-патетично бяха приели стиховете за чиста монета, тоест не като пасквил, а като разкриване на реалната истина за гувернантките, като нещо идейно. Но крайната безтактност на стиховете беше поразила дори и тях. Що се отнася до останалата публика, цялата зала бе не само скандализирана, но явно обидена. Не греша, предавайки това си впечатление. Впоследствие Юлия Михайловна казваше, че за малко не припаднала. А един от най-най-почтените старчоци подбра бабичката си и заедно с нея напусна залата, изпратен от тревожните погледи на публиката. Кой знае дали тоя пример нямаше да увлече и други, ако в тоя момент на подиума не беше застанал самият Кармазинов — с фрак, с бяла връзка и с тетрадка в ръце. Юлия Михайловна възторжено впи поглед в него като в спасител… Но аз бях вече зад кулисите; трябваше ми Липутин.
— Нарочно го направихте! — казах аз, хващайки го в негодуванието си за ръкава.
— Ей богу, дори не съм предполагал — сви се той и моментално взе да лъже и маже и да се прави на жертва, — връчиха ми ги в последния момент и си помислих, че като една смешна шега…
— Нищо подобно не сте си помислили. Нима наистина намирате тоя бездарен боклук за смешна шега?