— Ами шега е, разбира се.
— Лъжете ме в очите, не е вярно, че са ви ги донесли в последния момент. Съчинили сте ги заедно с Лебядкин, и може би дори още вчера, нарочно, за да стане скандал. Сигурен съм, че последният стих е ваш, за клисаря — също. А защо оня беше с фрак? Значи сте го гласели да декламира, ако не се беше натряскал?
Липутин ми отправи хладен и язвителен поглед.
— Вас пък какво ви засяга? — попита той внезапно, с едно изненадващо спокойствие.
— Как какво? Нали и вие носите тази панделка… Къде е Пьотър Степанович?
— Не знам; тука някъде е, защо?
— Защото най-сетне виждам всичко. Това е просто заговор срещу Юлия Михайловна, за да опорочите празненството…
Липутин пак ме изгледа накриво.
— Че вас пък какво ви засяга? — пак се ухили той, сви рамене и се оттегли.
Останах като попарен. Оправдаваха се всичките ми подозрения. А пък аз все още се надявах, че греша! Какво можех да направя? Хрумна ми да се посъветвам със Степан Трофимович, но той стоеше пред огледалото, пробваше разни усмивки и непрекъснато поглеждаше листчето с бележките си. Веднага след Кармазинов идеше неговият ред и той вече не беше в състояние да разговаря. Да хукна при Юлия Михайловна? Но за нея беше още рано; на нея й трябваше много по-силен урок, за да се излекува от илюзията за своето „обкръжение“ и за прословутата „фанатична преданост“ към нейната особа. Просто нямаше да ми повярва, щеше да ме счете за човек, който вижда призраци. Пък и как щеше да помогне? И изведнъж си помислих: „Тъй де, какво ме засяга наистина всичко това? Щом започне, свалям лентата и се прибирам у дома.“ Точно тъй си казах: „щом започне“, това го помня.
Но трябваше да вървя да чуя Кармазинов. Озъртайки се още веднъж наоколо, забелязах, че зад кулисите се размотават доста непознати хора и дори жени — непрекъснато сноват насам-натам. „Зад кулисите“ беше едно доста тясно пространство, преградено откъм залата с плътна завеса и свързано отзад, през коридора, с другите стаи. Тук чакаха реда си участниците в утрото. В тоя момент особено ме порази лекторът, който щеше да излезе след Степан Трофимович. Уж някакъв професор (и досега не знам кой беше този човек), доброволно напуснал някакво учебно заведение след някаква студентска история и пристигнал в града само преди няколко дни поради някакви свои причини. Препоръчали го бяха на Юлия Михайловна и тя го беше приела с благоговение. Сега вече знам, че е бил в дома й само веднъж, два дни преди утрото, и цялата вечер мълчал, двусмислено се усмихвал на шегите и тона на компанията, заобикаляща Юлия Михайловна, и направил на всички лошо впечатление с високомерието си и с прекомерната си докачливост. За участник в утрото го завербувала лично Юлия Михайловна. Сега ходеше напред-назад и също като Степан Трофимович си шепнеше нещо, но гледаше не в огледалото, а в земята. Не репетираше усмивки, макар често и плътоядно да се усмихваше. Беше възнисък, четирийсетинагодишен, плешив, с прошарена брадичка, прилично облечен. Но най-интересното беше, че на всяко завъртане вдигаше десния си юмрук, размахваше го във въздуха и внезапно го спускаше, сякаш разбивайки на пух и прах някакъв противник. Тоя фокус го правеше буквално всяка минута. Обзе ме ужас. Побързах да изтичам да чуя Кармазинов.
III
В залата пак витаеше някакво напрежение. Заявявам го отсега: прекланям се пред величието на гения; но защо нашите господа гении постъпват на края на славните си дни като същински деца? Тъй де, какво от това, че бил Кармазинов и че излязъл изпъчен като петима камерхери, взети заедно? Къде се е чуло и видяло да удържиш публика като нашата с една статия, която продължава цял час? Изобщо забелязал съм, че на подобно литературно четене не можеш да занимаваш безнаказано публиката със себе си повече от двайсет минути, та ако ще да си гений на гениите. Вярно, че появяването на великия гений бе посрещнато във висша степен почтително. Одобрение и интерес проявиха дори най-строгите старчоци, да не говорим, че дамите изпаднаха донякъде във възторг. Ръкоплясканията обаче бяха кратки и някак несговорни, прекъслечни. Затова пък и в задните редове нямаше никакви изхвърляници, чак до момента, когато господин Кармазинов заговори, пък и след това не стана кой знае какво, ами просто нещо като недоразумение. Аз и по-рано споменавах, че гласът му беше доста писклив и дори малко женствен, при това говореше с типичното за истинския дворянин благородно фъфлене. И още при първите му думи някой си позволи да се изсмее високо — вероятно някой хлапак, хем неопитен в светските работи, хем по природа смешлив. Но нито помен от демонстрация: наопаки, зашъткаха на хлапака и той се спотаи. Но ето че с превземки и преструвки господин Кармазинов съобщава, че „отначало за нищо на света не се съгласявал да чете“ (за какво му беше да ни го казва?). „Има, значи, такива редове, които до такава степен извират право от сърцето, че не може и да се опише, и подобна светиня по никой начин не бива да се изнася публично“ (защо я изнасяш тогава?); „но толкова го молили, че той склонил, и тъй като освен това завинаги оставял перото и се бил заклел вече да не пише нито ред, от немай-къде написал това последно нещо и тъй като се бил заклел никога нищо да не чете публично, пак от немай-къде щял да прочете тая си последна статия пред публиката“ и прочие, и прочие — все в тоя дух.