Че не свърши добре, не свърши, но лошото е, че тъкмо от него започна. Залата вече отдавна се беше размърдала, кихаха, кашляха, подсмърчаха — изобщо всичко, което става на литературните четения, когато литераторът, независимо кой е той, държи публиката повече от двайсет минути. Но гениалният писател нищо не забелязваше. Продължаваше да фъфли и да мънка и сякаш изобщо не искаше да знае за публиката, тъй че вече всички изпаднаха в недоумение. И ето че някъде от задните редове изведнъж се раздаде висок, самотен глас:
— Господи, какви глупости!
Сигурен съм, че беше неволно, без всякаква преднамереност. Уморил се бе просто човекът. Но господин Кармазинов спря, погледна насмешливо публиката и изведнъж изфъфли с осанката на уязвен камерхер:
— Изглежда, господа, че доста съм ви омръзнал?
Това е то вината му, дето пръв почна; защото, предизвиквайки по тоя начин отговор, даваше възможност да се обадят и мръсниците, при това на законно, тъй да се каже, основание, докато, ако се беше сдържал, щяха да поподсмърчат-поподсмърчат и щеше да се размине някак… Може би е очаквал в отговор на въпроса да му изръкопляскат; но ръкопляскания не се раздадоха; напротив, всички някак уплашено се свиха и се смълчаха.
— Не сте виждали никакъв Анк Марций, това е само стил — обади се внезапно някакъв раздразнен и сякаш че страдащ глас.
— Именно — тутакси подхвана друг, — днес няма привидения, а естествознание. Вижте какво пише в естествознанието.
— Господа, най-малко съм очаквал подобни възражения — ужасно се изненада Кармазинов. В Карлсруе великият гений съвсем беше отвикнал от отечеството.
— В наше време е срамота да се говори, че земята се държала на три риби — изцърцори изведнъж една госпожица. — И не сте ходили в никакви пещери при отшелници, Кармазинов. Пък и кой се интересува днес от отшелници?
— Господа, най-много ме учудва, че вземате всичко тъй сериозно. Впрочем… впрочем вие сте напълно прави. Никой не уважава повече от мен реалната истина…
И макар да се усмихваше иронично, беше много изненадан. Лицето му просто говореше: „Чакайте, не съм такъв, за какъвто ме мислите, аз съм за вас, само ме хвалете, повече ме хвалете, колкото може повече, умирам да ме хвалят…“
— Господа — провикна се той накрая, вече много силно уязвен, — виждам, че моята нещастна поемка е сбъркала адреса. Пък и самият аз май че съм сбъркал адреса.
— Де го биеш, де се пука — провикна се с цяло гърло някакъв простак, сигурно пиян, на когото пък изобщо не трябваше да се обръща внимание. Вярно наистина, че се раздаде непочтителен смях.
— Де се пука ли, казвате? — тутакси поде Кармазинов. Гласът му ставаше все по-писклив. — Аз ще си позволя да се въздържа относно това, кой откъде се пука. Защото твърде много уважавам всяка публика, за да си позволя дори най-невинните сравнения. Смятах обаче…