— Какво значи това, нищо не разбирам, защо не й е чиста? — с недоумение го погледна Юлия Михайловна.
— Тоест аз нищо не твърдя, но в града вече е бръмнало, че тя ги е сватосала.
— Какво значи това? Кого е сватосала?
— Как, ама вие още ли не знаете? — възкликна той с отлично изиграно учудване. — Ставрогин и Лизавета Николаевна.
— Как? Какво? — викнахме всички.
— Ама наистина ли не знаете? Охо-о! Ами че то цял трагироман станал: Лизавета Николаевна благоволила да се прекачи от каретата на предводителшата в каретата на Ставрогин и посред бял ден офейкала с „тоя последния“ право в Скворешники. Само преди час, дори и час няма.
Ние се вцепенихме. Естествено, нахвърлихме се да го разпитваме, но за наша изненада и макар „съвсем случайно“ да бил свидетел на станалото, не можел да разкаже никакви подробности. Станало било уж следното: когато след „утрото“ предводителшата отвела Лиза и Маврикий Николаевич в дома на майка й (която все още не беше добре с краката), до входа, на двайсетина крачки встрани от входа, стояла някаква карета. Лиза още със слизането се втурнала към каретата, вратичката се отворила, хоп, и се затворила. Лиза извикала на Маврикий Николаевич: „Пощадете ме!“ — и каретата се понесла като хала към Скворешники. На припрените ни въпроси: „Уговорено ли е било? Кой е бил в каретата?“ — Пьотър Степанович отговаряше, че не знае нищо; че, разбира се, е било уговорено, но че не видял в каретата Ставрогин; може да е бил камердинерът му, старият Алексей Егорич. На въпроса: „Какво правехте там вие? И откъде сте сигурен, че е отишла в Скворешники?“, отговори, че се оказал там съвсем случайно, просто минавал и като видял Лиза, дори се затичал към каретата (и при неговото любопитство не видял кой седи в каретата!), а Маврикий Николаевич не само не се хвърлил да я преследва, но дори не се опитал да спре Лиза, дори собственоръчно задържал предводителшата, която с цяло гърло викала: „При Ставрогин отива, при Ставрогин отива!“ И в тоя момент търпението ми се изчерпа и побеснял от яд се нахвърлих върху Пьотър Степанович:
— Ти си я скроил тая, мръсник неден! Затова те нямаше цялата сутрин! Ти си помагал на Ставрогин, ти си докарал каретата, ти си я качил в нея… ти, ти, ти! Юлия Михайловна, той е ваш враг, той и вас ще погуби! Пазете се!
И стремглаво избягах навън.
Досега не разбирам и сам си се чудя на това си избухване. Но бях улучил с поразителна точност: както се разбра впоследствие, всичко било станало, както му го бях казал. Просто много биеше на очи фалшът, с който ни съобщи новината. Не я беше разказал още с влизането, както става обикновено когато човек носи такава важна и необикновена новина, ами се беше направил на наивен, уж мислел, че вече сме знаели — нещо невъзможно за такова кратко време. Пък и нали ако сме знаели, щяхме да заговорим за това, преди той да ни го е казал. И как толкова бързо е научил, че в града било вече „бръмнало“ за предводителшата? Освен това, докато разказваше, на два пъти се беше усмихнал някак подло и лекомислено, смятайки ни, види се, за напълно заблудени глупаци. Но той вече не ме интересуваше; бях му повярвал относно главното и когато изхвърчах от Юлия Михайловна, не бях на себе си. Катастрофата ме порази право в сърцето. Бях уязвен до сълзи; а може и да съм плакал. Просто не знаех какво да предприема. Хукнах при Степан Трофимович, но тоя досаден човек пак не ми отвори. Настася с благоговеен шепот ме уверяваше, че уж си бил легнал, но не й повярвах. Успях да поразпитам слугите у Лизини; потвърдиха за бягството, но и те не знаеха нищо. Къщата беше в тревога; болната господарка получила припадъци; Маврикий Николаевич бил при нея. Стори ми се невъзможно да повикам Маврикий Николаевич. На въпросите ми за Пьотър Степанович отговаряха, че през последните дни често се отбивал, понякога и по два пъти на ден. На слугите им беше мъчно и говореха за Лиза с някаква особена почит; явно я обичаха. Разбирах, че с нея е свършено — окончателно и безвъзвратно, но не бях наясно с психологическата страна на въпроса, особено след вчерашната й сцена със Ставрогин. Да хукна из града да разпитвам познати и зложелатели, тъй като вестта сигурно се беше разпространила — ми се струваше отвратително, пък и унизително за самата Лиза. Но странно, че потърсих Даря Павловна, която впрочем не ме прие (у Ставрогин не приемаха никого още от вчера), без да знам за какво я търся и какво бих могъл да й кажа. Оттам отидох при брат й. Шатов мълчаливо и мрачно ме изслуша. Вярно, че и без това беше мрачен като никога — ужасно замислен и едва ме изтърпя. Не каза почти нищо, просто взе да ходи напред-назад по стаичката си. Само дето тропаше по-силно от обикновено с ботушите си. Чак като слизах по стълбите, ми викна да съм наминел у Липутин: „Там ще научите всичко.“ Но не отидох у Липутин, а насред пътя реших отново да се върна при Шатов и без да влизам — само отворих вратата, — без всякакви обяснения лаконично му предложих още днес да иде при Маря Тимофеевна. В отговор на което Шатов изпсува и аз си отидох. За да не се забрави, записвам, че вечерта той наистина беше отишъл у Маря Тимофеевна, с която не се бяха виждали отдавна. Била сравнително добре, а Лебядкин бил мъртвопиян и спял на канапето в първата стая. Научих го лично от него, когато на другия ден случайно се бяхме срещнали на улицата. А накрая към девет часа вечерта реших да ида все пак на бала, но вече не за да изпълнявам ролята си на „разпоредител“ (пък и лентата си бях оставил у Юлия Михайловна), тикан от непреодолимото си любопитство да чуя (без да разпитвам) какво изобщо се говори в града за тия събития. Пък и Юлия Михайловна исках да видя, та макар и отдалече. Чоглаво ми беше, че одеве бях изхвърчал така от дома й.