III
Цялата тая нощ с всичките си глупости и ужасии и със страшната „развръзка“ на сутринта и до ден-днешен ми е като един отвратителен и кошмарен сън и представлява — поне за мен — най-тежката част от моята хроника. Макар и със закъснение, бях отишъл на бала навреме, за да заваря края му — тъй бързо било писано да свърши тоя бал. Вече минаваше десет, когато влязох в дома на предводителшата. Въпреки краткото време „Бялата зала“ бе вече почистена и приготвена за танците, на които се очакваше да се стече целият град. Но колкото и лоши да бяха сутрешните ми предчувствия за тоя бал, истината се оказа по-страшна: не се бе явило нито едно семейство от висшия кръг. Нямаше ги дори малко от малко по-видните чиновници, а това вече беше много опасен признак. Колкото пък до дамите и госпожиците, одевешните сметки на Пьотър Степанович (явно коварни) се бяха оказали крайно погрешни — дошлите бяха извънредно малко: едва ли се падаше по една дама на четирима мъже, и то едни дами! „Някакви“ жени на полкови оберофицери, всевъзможен чиновнически дребосък, предимно от пощите, три лекарски жени с дъщерите си, две-три осиромашели помешчици, седемте дъщери и племенницата на секретаря, за когото вече споменах по-горе, търговски — това ли очакваше Юлия Михайловна? Дори търговските семейства, и тях ги нямаше половината. Мъжете — въпреки целокупното отсъствие на аристокрацията — правеха по-внушително, но някак двусмислено и подозрително впечатление. Дошли бяха, разбира се, неколцина скромни и чинопочитателни офицери с жените си, някои от най-послушните „глави на семейства“, като например същият тоя секретар, бащата на седемте дъщери. Целият този дребосък беше дошъл „по неизбежност“, както се изрази един от тия господа. От друга страна обаче, броят на лицата, които одеве и аз, и Пьотър Степанович бяхме заподозрели като вкарани без билет, се беше сякаш увеличил в сравнение със сутринта. Сега-засега те седяха в бюфета и изобщо още с влизането си отиваха право в бюфета, сякаш се бяха сговорили предварително. Поне на мен тъй ми се стори. Бюфетът се помещаваше в една просторна зала, на края на дългата редица стаи, където се бе разположил Прохорич с всичките съблазни на клубната кухня и една примамлива изложба на лакомства и напитки. Забелязах дори някои съвсем непознати субекти — във всеки случай не бяха тукашни — с протрити сюртуци и изобщо с твърде съмнително и явно не бално облекло и очевидно с голям труд — и то за съвсем кратко време — изтрезнели. Знаех, разбира се, че идеята на Юлия Михайловна беше балът да е съвсем демократичен, „да не се отказва дори на последния човек, стига да пожелае да внесе за билет“. Смело можеше да си позволи тия думи в комитета си, съвсем сигурна, че на никого от нашата градска сиромашия и наум няма да му дойде да купува билет. И все пак при целия демократизъм на комитета съмнявам се, че е трябвало да се пускат тия мрачни и почти дрипави типове. Но кой ги беше пуснал и с каква цел? Липутин и Лямшин бяха вече лишени от разпоредителските си ленти (макар да присъстваха на бала като участници в „литературния кадрил“); за голяма моя изненада обаче мястото на Липутин беше заето от семинариста, чиято скандална схватка със Степан Трофимович най-много допринесе за провала на „утрото“, а мястото на Лямшин — от самия Пьотър Степанович. Какво можеше да се очаква в такъв случай? Стараех се да доловя как и за какво се говори. Чух поразителни дивотии. Твърдяха например, че цялата история на Ставрогин и Лиза била нагласена от самата Юлия Михайловна, за което Ставрогин й бил дал пари. Посочваше се дори точната сума. Твърдяха, че дори самото празненство било уредено единствено с тая цел. Затова, значи, не се бил явил, разбирайки каква е работата, половината град, а самият Лембке дотам бил фрапирай, че се „разстроил умствено“ и „онази го довела чисто луд“. И най-просташки, дивашки смях, ама и едно наум. Всички страшно критикуваха бала и най-безцеремонно ругаеха Юлия Михайловна. Изобщо всевъзможни пиянски брътвежи и подмятания, от които е трудно да си извадиш някакво заключение. В бюфета се бяха приютили и просто веселяци, даже няколко дами от тези, които не можеш нито да ги учудиш, нито да ги изплашиш с нещо, от весели по-весели и от любезни по-любезни, предимно офицерски жени с мъжете си. Бяха се разположили по масите на отделни компании и много оживено пиеха чай. Бюфетът се бе превърнал в топло пристанище едва ли не за половината от публиката. След известно време обаче цялата тая маса щеше да нахлуе в залата. Страшно беше да си го помислиш дори.