— Това пък какво е? — мърмори един от бюфета в своята групичка.
— Нещо по литературната част. Критикуват „Голос“.
— Че какво ме интересува мене! В друга групичка:
— Магарета!
— Не, те не са магарета, ние сме магарета.
— Защо да си магаре?
— Абе не аз, бе.
— Щом ти не си, аз пък никак. В трета групичка:
— На всички по един хубав ритник и да се пръждосват!
— Всички, всички наред, та да запомнят! В четвърта:
— Тия Лембке как не ги е срам да гледат?
— Защо ще ги е срам? Тебе как не те е срам?
— Мене ме е срам, а той е губернатор.
— А пък ти си свиня!
— В живота си не съм виждала толкова обикновен, ама толкова обикновен бал — жлъчно се произнесе застаналата до самата Юлия Михайловна дама, явно желаейки да бъде чута. Беше една четирийсетгодишна дама, доста закръгленичка, белосана и червосана, облечена с ярка копринена рокля. Познаваше я почти целият град, но никъде не я приемаха. Беше вдовица на един статски съветник, който й бе оставил дървената си къща и една оскъдна рента, но тя живееше нашироко, държеше дори собствен впряг. Преди два месеца първа беше направила визита на Юлия Михайловна, но тя не я беше приела.
— То можеше и да се предвиди, че ще е тъй — добави тя, гледайки нахално Юлия Михайловна право в очите.
— Като сте могли да предвидите, защо сте дошли? — не се сдържа Юлия Михайловна.
— Ами от пуста наивност — моментално отряза дръзката дама и моментално се наежи (страшно й се искаше да се счепкат). Но генералът застана помежду им.
— Chère dame — наведе се той към Юлия Михайловна, — хайде да си вървим. Присъствието ни ги притеснява, а без нас те ще се повеселят. Вие направихте всичко, открихте им бала, оставете ги сега на мира… Пък и Андрей Антонович май не се чувства много добре… Да не стане някоя беля?
Но беше вече късно.
По време на кадрила Андрей Антонович гледаше танцуващите с някакво гневно недоумение, а като почнаха отзивите на публиката, почна неспокойно да се озърта наоколо. И, изглежда, за първи път забеляза някои от личностите от бюфета — в погледа му се четеше безкрайно учудване. Внезапно избухна силен смях, предизвикан от поредния „номер“ на кадрила; издателят на „страшното непетербургско издание“, който танцуваше със сопа в ръката, почувствал, види се, че не може да издържа повече погледа на „честната руска мисъл“, и не знаейки къде да се скрие от нея, при последната фигура изведнъж се изправи на ръце и тръгна срещу очилатия нагоре с краката, което впрочем уж трябваше да означава непрекъснатото обръщане на здравия разум нагоре с краката в споменатото „страшно непетербургско издание“. Тъй като само Лямшин умееше да ходи на ръце, именно той се беше нагърбил с ролята на издателя със сопата.
Юлия Михайловна, разбира се, си нямаше понятие, че щяха да ходят нагоре с краката. „Скрили са го, скрили са от мен“ — повтаряше ми тя впоследствие с отчаяние и негодувание. Разбира се, тълпата поздравяваше със смях не алегорията, която не интересуваше никого, а просто идеята да се ходи нагоре с краката във фрак с развети опашки. Лембке кипна и се разтрепера.