— Негодник! — викна той, сочейки Лямшин. — Да се хване тоя мерзавец и да се обърне… да се обърне с краката… с главата… главата му да е горе… горе!
Лямшин скочи на краката си. Смехът се засилваше.
— Вън! Да се изгонят мерзавците, които се смеят! — предписа внезапно Лембке. Тълпата зашумя, забоботи.
— Не може тъй, ваше превъзходителство.
— Къде дават да се ругае публиката!
— Оставете го тоя простак! — се раздаде някъде от ъгъла.
— Флибустиери! — провикна се някой от другия край. Лембке бързо се обърна нататък и целият побледня. Устните му бавно се разтегнаха в тъпа усмивка, сякаш че току-що най-внезапно бе разбрал и си бе спомнил нещо.
— Господа — обърна се Юлия Михайловна към напиращата отвред тълпа, теглейки същевременно мъжа си към изхода, — господа, моля да извините Андрей Антонович, Андрей Антонович не се чувства добре… извинете го… простете му, господа!
С ушите си чух, като каза „простете му“. Сцената се разигра много бързо. Но много добре си спомням, че част от публиката се втурна към изхода, сякаш подплашена от нещо, именно след тия думи на Юлия Михайловна. Спомням си дори един сподавен истеричен женски вик:
— Ох, пак като одеве!
И изведнъж, сред начеващата се вече суматоха, „пак като одеве“ избухна същинска бомба:
— Пожар! Цялото Заречие гори!
Не помня откъде се раздаде най-напред тоя ужасен вик — отвътре или някой беше дотичал отвън, но след него настъпи такава паника, че дори не се наемам да я опиша. Повече от половината присъстващи на бала бяха от Заречието — кварталът отвъд реката, живееха там в собствените си къщи или като наематели. Втурнаха се към прозорците, моментално дръпнаха пердетата, скъсаха транспарантите. Заречието гореше. Пожарът наистина едва започваше, но гореше от три съвсем различни края и тъкмо това беше страшното.
— Палеж! Шпигулинците! — крещяха в тълпата. Запомних няколко характерни възклицания:
— Знаех, че ще ни подпалят, през всичките тия дни нещо ми го подсказваше!
— Шпигулинците, шпигулинците, само те са!
— Нарочно ни събраха тук, че да ни подпалят!
Това чудовищно предположение представляваше непреднамереният, спонтанен стон на една пострадала Коробочка. Всички се втурнаха към изхода. Няма да описвам блъсканицата при разграбването на шубите, шаловете и палтата, писъците на жените и плача на момичетата. Кражби едва ли е имало, но никак не е чудно в тоя хаос някои така и да не са намерили своята връхна дреха и да са си отишли голи, за което впоследствие дълго се разнасяха какви ли не легенди. Лембке и Юлия Михайловна се оказаха почти притиснати от тълпата на входа.
— Никой да не излиза! Никой да не се пуща! — крещеше Лембке, простирайки заплашително ръка към напиращата тълпа. — Поголовен и най-строг обиск! Незабавно. Всички до един!
От залата се посипаха яки псувни.
— Андрей Антонович! Андрей Антонович! — в пълно отчаяние викаше Юлия Михайловна.
— Първа да бъде арестувана! — кресна той, сочейки я заплашително с пръст. — Първа да бъде обискирана! Балът е уреден с подпалваческа цел…
Тя изпищя и припадна (о, това беше вече истински припадък!). Ние с княза и генерала се впуснахме на помощ; в тоя труден момент се притекоха впрочем и други, дори някои дами. Измъкнахме нещастната жена от този ад и я отнесохме в каретата. Дойде на себе си обаче едва като наближихме до тях и първата й дума беше пак за Андрей Антонович. С рухването на всички фантасмагории й бе останало едно-единствено — Андрей Антонович. Пратихме за доктор. Останах там в продължение на цял час, князът — също. В пристъп на великодушие генералът (макар че самият той беше много изплашен) се закани, че цялата нощ нямало да мръдне „от нещастната жена“, но само след десет минути, още докато чакахме доктора, заспа на едно кресло в салона, където го и оставихме.
Полицейският началник, който бързаше за пожара, бе успял да изведе след нас Андрей Антонович и искаше да го настани в каретата при Юлия Михайловна, убеждавайки с все сили негово превъзходителство „да отпочине“. Не разбирам обаче защо не е бил още по-настойчив. Андрей Антонович, разбира се, не щял и да чуе за почивка — на пожара, та на пожара, — но в това нямаше никакъв резон. И накрая го откарал на пожара със собствения си файтон. После разправяше, че Лембке по целия път жестикулирал и гръмогласно давал „такива идеи, които поради пълната им необикновеност не подлежаха на изпълнение“. Впоследствие точно тъй беше доложено, че още тогава тяхно превъзходителство бил в делириум „поради внезапната уплаха“.