Как беше завършил балът, няма какво и да се разказва. В залата бяха останали трийсет-четирийсет души гуляйджии, а дори и някои дами. Полицията — никаква. Задържали музиката и набили музикантите, които искали да си ходят. Към сутринта наистина напълно „разпердушинили сергията“ на Прохорич, пили до припадък, пели и „камаринската“, както си е, без всякаква цензура, направили всичко на кочина и чак на разсъмване част от пияната тайфа се довлякла на гаснещото вече пожарище за нови безчинства… Останалите били мъртвопияни (с всички евентуални последици) и се изтръшкали кой където свари по кадифените дивани и по пода. На сутринта при първата възможност ги извлекли за краката право на улицата. С това свърши празненството в полза на гувернантките от губернията.
IV
Пожарът изплаши жителите на Заречието именно защото беше явно умишлен. Знаменателно е, че първото, което се чу след вика „Пожар!“, беше: „Това е работа на шпигулинските.“ Сега вече съвсем сигурно се знае, че трима работници от фабриката на братя Шпигулини наистина са вземали участие, но това е всичко; останалите работници са напълно оправдани както от общественото мнение, така и официално. Освен тия трима негодници (единият от които е заловен и си призна, а двамата и досега са в неизвестност) сред подпалвачите безспорно е бил и Федка Каторжника. Засега това е всичко, което се знае с положителност относно причините за пожара. Останалото е под въпрос. Какви са били целите на тримата негодници, подучвал ли ги е някой? На всичко това е много трудно да се отговори дори сега.
Пожарът се бе разпространил бързо и със страшна сила бе обхванал цял квартал и благодарение на това, че Заречието е застроено почти изцяло с дървени къщи, и поради силния вятър, и най-сетне понеже огънят бе пламнал от три страни (впрочем по-правилно е да се смята от две страни — третото огнище на пожара бе потушено почти веднага, за което ще кажа по-долу). Но в столичните кореспонденции бяха попреувеличили нещастието: опожарена беше, грубо казано, не повече от една четвърт (а може и по-малко) от Заречието. Нашата пожарна команда, макар и слабичка за големината и населението на града, беше действала твърде точно и самоотвержено. Но въпреки дружното съдействие на гражданите тя не би направила много, ако на разсъмване вятърът не бе променил посоката си, впоследствие не бе и съвсем утихнал. Когато само един час след бягството си от бала успях да се добера до Заречието, пожарът беше в разгара си. Успоредната на реката улица гореше от край до край. Беше светло като ден. Няма да описвам подробно картината на пожара: кой в Русия не я познава? Глъчката и навалицата в съседство с горящата улица бяха просто невъобразими. Пожарът непременно щеше да се прехвърли насам и хората изнасяха багажа си, но все още се въртяха край жилищата си, седяха върху изнесените навън сандъци и завивки и чакаха, всеки под своите прозорци. Част от мъжете яко се бяха захванали за работа: безжалостно сечаха оградите и дори рушаха по-близките до огъня и откъм страната на вятъра коптори. Чуваха се само плачовете на вдигнатите от сън деца и виенето и нареждането на жените, които вече бяха успели да изнесат партакешите си. Ония, които още не бяха успели, мълчаха и енергично изнасяха. Навред хвърчаха искри и цели главни и доколкото бе възможно, ги гасяха. На самия пожар се бяха струпали хора от всички краища на града. Някои помагаха в гасенето, други просто зяпаха. Нощем огънят винаги предизвиква възбуда и весело оживление. Това е то тайната на фойерверките, но тогава огньовете са подредени в изящни правилни линии и поради пълната си безопасност предизвикват леко и игриво настроение, както след чаша шампанско. Истинският пожар е друго нещо: тук ужасът и донейде чувството, че все пак си лично застрашен, в съчетание с радостната възбуда от вида на нощния огън предизвикват у зрителя (то се знае, не у пострадалия) известен мозъчен трус, един вид събуждат у човека собствените му разрушителни инстинкти, които — уви! — се спотайват в душата на всеки човек, та дори в душата на най-смирения титулярен съветник… Това мрачно усещане е почти винаги някак опияняващо. „Да ви кажа право, не знам дали може да се наблюдава пожар без известно удоволствие“ — буквално това ми каза Степан Трофимович, връщайки се веднъж от един нощен пожар, където се озовал съвсем случайно, и все още под впечатление на зрелището. Разбира се, същият този любител на нощния огън без колебание ще се хвърли да спасява от огъня някое дете или бабичка; но това вече е съвсем друго нещо.
Тълпата любопитни просто ме повлече и ме отведе до центъра на пожара, където беше най-опасно и където най-после видях Лембке, когото всъщност търсех по поръчение на Юлия Михайловна. Положението, в което се намираше, беше удивително и необикновено. Стоеше върху обломките на някаква ограда; вляво, на около трийсетина крачки, стърчеше черният скелет на една почти изгоряла двуетажна дървена къща — покривът се беше вече срутил, на двата етажа вместо прозорци зееха дупки, но тук-там по овъглените греди все още се виеха като змийчета пламъци. В дълбочината на двора, на двайсетина крачки от нея, гореше вече двуетажната пристройка, която пожарникарите с все сила се мъчеха да спасят. Вдясно пожарникарите и гражданите бранеха от огъня една доста голяма дървена сграда, която още не гореше, но вече няколко пъти беше пламвала и на която неминуемо беше съдено да изгори. Застанал с лице към горящата пристройка, Лембке крещеше, жестикулираше и даваше заповеди, които никой не изпълняваше. Отначало ми се стори изоставен и пренебрегнат от всички. Във всеки случай никой от голямата и крайно разнородна тълпа, която го заобикаляше (видях доста от господата и дори протойерея), не се опитваше да заговори с него или да го изведе настрани, макар че всички го слушаха с любопитство и изненада: Лембке — бледен и с искрящ поглед — произнасяше най-невероятни неща; а на всичко отгоре си беше изгубил шапката и беше гологлав.