— Подпалвачи! Това е нихилизъм! Щом някъде гори, това е нихилизъм! — чух аз, почти изтръпвайки от ужас, макар да нямаше вече нищо за чудене, но в нагледната действителност винаги има нещо потресаващо.
— Ваше превъзходителство — изникна до него един стражар, — няма ли да благоволите да си починете вкъщи, значи… Щото тук дори да стоите е опасно за ваше превъзходителство…
Както научих впоследствие, тоя стражар бил нарочно отреден от полицейския началник да се грижи за Андрей Антонович и да направи всичко, що е по силите му, за да го отведе у дома му, в случай на опасност действайки дори със сила — задача, която явно надхвърляше възможностите на изпълнителя.
— Сълзите на пострадалите ще избършат, но ще опожарят града. Това са само четири души мерзавци, четири души и половина. Да се арестува мерзавецът! Единствено той е, останалите четири и половина са оклеветени от него. Той посяга на семейната чест. Използват гувернантките, за да опожаряват къщите. Това е подло, подло! Стой, какво прави онзи? — развика се той, забелязвайки изведнъж един пожарникар върху обзетата от пламъци пристройка, чийто покрив вече бе готов да рухне в бушуващия наоколо огън. — Да се свали оттам, да се свали, ще падне в огъня, ще изгори, гасете го… Какво прави там?
— Гаси, ваше превъзходителство.
— Невероятно. Пожарът е в умовете, а не по покривите. Да се смъкне онзи и да не се пипа повече нищо! Най-добре нищо да не се пипа. Каквото става, да става! Стой, кой плаче там? Някаква бабичка! Някаква бабичка вика, защо са зарязали бабичката?
Действително от долния етаж на догарящата пристройка викаше една осемдесетгодишна бабичка, роднина на търговеца, на когото бе горящата къща. Само че не беше зарязана, ами се беше върнала в горящата къща с безумната цел, докато е още възможно, да измъкне от ъгловата стаичка все още оцелелия си юрган. Задушавайки се от дима и горещината, защото стаичката й вече гореше, тя викаше и с все сила се мъчеше да провре със слабите си ръце през счупения прозорец юргана. Лембке се втурна да й помага. Всички видяха как изтича до прозореца, хвана края на юргана и с все сили го задърпа навън. Но за беля точно в този момент една дъска се откърти от покрива и падна върху нещастника. Не го уби, а само го перна с края си по врата, но с това попрището на Андрей Антонович, поне у нас, приключи. Ударът го събори и той изпадна в безсъзнание.
Най-после дойде и навъсеното, мрачно утро. Пожарът се поуталожи, вятърът внезапно спря и настъпи затишие, а след това ситно, като през сито, заваля. Бях вече в другата част на Заречието, далеч от мястото, където се беше строполил Лембке, и тук чух да се говорят твърде странни неща. Излязъл бе наяве един много странен факт: на края на квартала, сред пустошта отвъд зеленчуковите градини, най-малко на петдесет крачки от другите постройки имаше една малка, неотдавна построена дървена къща и тъкмо тази усамотена къща бе пламнала още в самото начало на пожара, едва ли не първа. Дори цялата да беше изгоряла, огънят пак не би могъл да обхване другите къщи поради разстоянието; и обратно — дори цялото Заречие да бе изгоряло, единствено тази къща щеше да оцелее, та накъдето и да духаше вятърът. Излизаше, че пожарът е избухнал тук, отделно, самостоятелно и ще рече, не току-тъй. Но главното е, че къщата не беше изгоряла и на разсъмване в нея откриха нещо много странно. Стопанинът на къщата, един занаятчия от близкото предградие, видял, че новата му къща гори, веднага хукнал и успял да я спаси, разхвърляйки с помощта на съседите струпаните край стената горящи главни. Но в къщата имало квартиранти — добре известният на целия град капитан и сестра му, заедно с доста възрастната им слугиня — и всички тия квартиранти — капитанът, сестра му и слугинята, същата тая нощ били заклани и очевидно ограбени. (Именно тук бе дошъл полицейският началник, когато Лембке спасяваше юргана.) На сутринта новината бе плъзнала из целия град и към усамотената къща се бе устремила една грамадна тълпа, та дори пострадали от пожара в Заречието. Такава навалица беше, че човек просто не можеше да се провре. Тутакси ми разказаха, че капитанът бил намерен с прерязано гърло на пейката, облечен, и че очевидно е бил мъртвопиян, когато са го клали, тъй че нищо не е усетил, а от него изтекло кръв като от „заклан вол“; че сестра му, Маря Тимофеевна, била цялата „надупчена с нож“ и лежала на пода край вратата, тъй че вероятно е усетила убиеца, защитавала се е и се е борила с него. На слугинята, която, изглежда, също се е събудила, била продупчена главата. Съгласно разказа на хазяина им, предната сутрин капитанът идвал при него, бил вече пиян и му показвал много пари, може би двеста рубли. Оръфаният зелен портфейл на капитана бил намерен на пода празен; но скринът на Маря Тимофеевна не бил докоснат и сребърният обков на иконата — също; дрехите на капитана също си били на мястото. Явно, че разбойникът е бързал и е бил човек, запознат с работите на капитана, дошъл е само за парите и е знаел къде са. Ако стопанинът не бе дотичал толкова бързо да гаси, къщата сигурно би изгоряла, „а по обгорелите трупове трудно би могло да се разбере истината“.