— Не ви разбирам — промълви тя, запъвайки се боязливо. Най-сетне на устните му бавно изпълзя замислена усмивка.
Отпусна се полека на стола, опря лакти на коленете и закри лицето си с длани.
— Какъв кошмар… Говорили сме за две различни неща.
— Не разбирам какво имате предвид… Нима вчера не знаехте, че днес ще ви напусна, знаехте ли го, или не? Не ме лъжете, знаехте или не знаехте?
— Знаех… — тихо промълви той.
— Какво тогава: знаели сте, но не пожелахте да се лишите от „оня миг прекрасен“. За каква цена ми говорите?
— Кажи ми цялата истина — извика той с дълбоко страдание, — когато вчера отваряше вратата, знаеше ли, че я отваряш само за този един час?
Тя го изгледа с омраза.
— Вярно било, че и най-сериозните хора можели да задават всякакви въпроси. Какво ви безпокои толкова? Нима наистина самолюбието ви страда от това, че не вие мен, а аз ви напускам? Знаете ли какво, Николай Всеволодович, откакто съм тук, се убедих, че сте били ужасно великодушен към мен, а това аз не мога да го понеса.
Той стана от мястото си и направи няколко крачки по стаята.
— Добре, нека тъй да свърши… Но как можа да се случи всичко това?
— Гледай ти какво ви мъчело! А главното, че го знаете като никой друг и го разиграхте като по ноти. Чисто и просто аз съм една госпожичка, която си мисли, че животът е като в операта, оттам тръгна всичко, това е то тайната.
— Не.
— Тук няма нищо, което би могло да накърни самолюбието ви, и всичко, което ви казвам, е самата истина. Започна се с един красив жест, на който не можах да устоя. По онзи ден, когато публично ви „обидих“, а вие ми отговорихте по такъв рицарски начин, се върнах у дома и веднага разбрах, че досега сте ме избягвали не от презрение към мен, от което като истинска светска госпожица най-много се страхувах, а защото сте били женен. Разбрах, че бягайки от мен, просто сте щадили безразсъдното момиче. Виждате ли как ценя великодушието ви? Не знам откъде се взе точно в тоя момент Пьотър Степанович и тутакси ми обясни всичко. Разкри ми, че сте обладан от една велика мисъл, пред която ние двамата с него сме просто едно нищо, но че тъй или иначе, аз, кой знае защо, ви стоя на пътя. И себе си включи, непременно искаше да сме били тримата и ми наговори куп фантасмагории за някаква ладия с кленови весла от някаква народна песен. Похвалих го, казах му, че е поет, и той го взе за чиста монета. А тъй като и бездруго отдавна знам, че имам сили само за един-единствен миг, изведнъж се реших. Това е то всичко и стига вече, и ви моля — без повече обяснения. Защото, както върви, накрая ще се скараме. Не се бойте от никого, всичко поемам върху себе си. Аз съм лоша, капризна, съблазни ме оперната ладия, аз съм просто една светска госпожичка… Но знаете ли какво, мислех си, че страшно ме обичате. Не ме презирайте за глупостта ми, не ми се подигравайте за тия ми сълзи сега. Страшно обичам да плача, когато ми дожалее „за мене си“. И стига вече, стига. Мен не ме бива за нищо, вас също, квит сме и да се примирим с това. Поне самолюбието ни няма да страда.
— Какъв кошмар! — възкликна Николай Всеволодович, кършейки ръце и ходейки напред-назад по стаята. — Лиза, бедна моя, какво направи със себе си?
— Опарих се на свещта и нищо повече. Хубава работа, и вие ли плачете? Бъдете по-разумен, бъдете по-безчувствен…
— Защо, защо дойде при мен?
— Но не разбирате ли най-сетне в какво смешно положение изпадате пред обществото с тия си въпроси?
— Защо се погуби по тоя грозен и глупав начин и какво да се прави сега?
— И това ми било Ставрогин, „кръвопиецът Ставрогин“, както ви нарича една влюбена във вас тукашна дама! Вижте какво, казах ви вече: знам си силите — един час живот, и сега съм спокойна. И вие направете така… впрочем защо — предстоят ви още много най-различни „часове“ и „мигове“.
— Точно толкова, колкото и на теб; давам ти честна дума — нито час повече от теб!
Той продължаваше да ходи напред-назад и не видя нейния бърз пронизителен поглед, озарен за миг от надеждата. Но светлият лъч моментално помръкна.
— Лиза, ако знаеше какво ми струва да съм тъй искрен, просто невъзможно искрен, ако можех да ти разкрия…
— Да ми разкриете ли? Искате да ми разкриете нещо? Опазил ме бог от вашите разкрития! — прекъсна го тя почти със страх.
Той застана пред нея и тревожно я погледна.
— Трябва да ви призная, че още в Швейцария си бях втълпила, че таите нещо в душата си, нещо ужасно, мръсно и кърваво и същевременно… нещо, което ви прави ужасно смешен. Пазете се да ми го разкривате, ако е тъй: ще ви се присмея. Цял живот ще ви се присмивам… Ох, пак побледнявате! Няма, няма повече, отивам си — скочи тя от стола с израз на презрение и погнуса.