— Измъчвай ме, убий ме, изкарвай си го на мен — викна той с отчаяние. — Имаш пълното право! Знаех, че не те обичам, и те погубих. Да, не пожелах да се лиша от „онзи миг прекрасен“, надявах се… много отдавна… последната ми надежда… Не можах да издържа на светлината, която озари сърцето ми, когато вчера влезе при мен, ти сама, първа. Изведнъж повярвах, че… И може би и сега все още вярвам.
— За тая благородна откровеност ще ви се отплатя със същото: не желая да бъда ваша болногледачка. Ако не умра — и то още днес, — може би наистина ще стана, но не ваша, макар да няма по-голям инвалид от вас. Винаги ми се е струвало, че ще ме заведете някъде, където живее огромен зъл паяк, голям като човек, и ние цял живот ще го гледаме и ще се страхуваме от него. Така ще протече взаимната ни любов. Обърнете се към Дашенка; тя ще дойде с вас, където пожелаете.
— Дори сега не можахте да не я споменете!
— Бедното паленце! Поздравете я от мен. Тя знае ли, че още в Швейцария сте си я отредили за старини? Каква грижа! Каква предвидливост! Ох, кой е там?
В дъното на салона едва-едва се беше открехнала вратата; подаде се и тутакси се скри нечия глава.
— Ти ли си, Алексей Егорич? — попита Ставрогин.
— Не искам да ви разочаровам, но това съм аз — подаде се вече почти до кръста Пьотър Степанович. — Здравейте, Лизавета Николаевна; във всеки случай, добро утро. Сигурен бях, че и двама ви ще намеря в този салон. Идвам само за момент, Николай Всеволодович — на всяка цена трябва да ви кажа две думи… страшно важни… само две думи!
Ставрогин тръгна, но едва направил три крачки, се върна при Лиза.
— Лиза, ако сега чуеш нещо, знай: моя е вината!
Тя трепна и уплашено го погледна; но той бързо излезе.
II
Помещението, от което надничаше Пьотър Степанович, представляваше един голям кръгъл вестибюл. До него стоеше и Алексей Егорич, но го отпратиха. Николай Всеволодович затвори след себе си вратата към салона и застана в очакване. Пьотър Степанович му хвърли бърз изпитателен поглед.
— Е?
— Тоест ако вече знаете — разбърза се Пьотър Степанович, а очите му искаха сякаш да бръкнат право в душата на Ставрогин, — трябва да ви кажа, че никой от нас няма никаква вина и най-вече вие, защото това е такова стечение… такова съвпадение на случайности — с една дума, юридически това не може да ви засегне и долетях да ви предуведомя.
— Изгорели? Заклани?
— Заклани, но не изгорели, тъкмо това е лошото, но ви давам честната си дума, че колкото и да ме подозирате, нямам никаква вина — защото може би ме подозирате, а? Ще ви кажа цялата истина: вижте какво, тая мисъл наистина ми е минавала — лично вие ми я подсказахте, не, не насериозно, а само за да ме ядосате (защото дума да не става, че насериозно ще ми подсказвате такова нещо), но не се решавах и за нищо на света не бих се решил, дори сто рубли да ми даваха, пак не бих се решил — че каква ми е ползата, каква ми е ползата… (Ужасно бързо говореше, просто като кречетало.) Но гледайте какво стечение на обстоятелствата: дадох двеста и трийсет рубли (мои, мои, нито рубла ваши пари, най-важното, че вие много добре го знаете) на оня пиян глупак Лебядкин — онзи ден му ги дадох, чувате ли ме, онзи ден вечерта му ги дадох, а не вчера след „утрото“, запомнете го, защото това е много важно, защото нали тогава не съм знаел още със сигурност ще дойде ли при вас Лизавета Николаевна.
Дадох му от собствените си пари единствено защото по оня ден се отличихте и ви хрумна да разкриете публично тайната си. Е, тук не ви се меся… ваша си работа… рицар… но признавам, че се изненадах, съвсем изневиделица ми дойде. Но тъй като тия трагедии ми дойдоха до гуша — говоря ви съвсем сериозно, тъй като всичко това вреди, най-сетне, на собствените ми планове, и аз си казах, че на всяка цена и без ваше знание ще отпратя Лебядкини в Петербург, още повече че и самият той го искаше. Само едно сгреших, че му дадох парите от ваше име. Сгрешил ли съм, или не съм? Може и да не съм, а? А сега слушайте, слушайте накъде изби всичко… — Крайно разгорещен, той съвсем се приближи до Ставрогин и почна да го дърпа за ревера (а може и нарочно да го правеше). Ставрогин замахна и силно го удари по ръката.
— Какво правите… прекалявате вече… ще ми счупите ръката… главното, накъде изби цялата работа — отново се разбърза той, сякаш че нищо не беше станало. — Вечерта давам парите с условие рано сутринта и Лебядкин, и сестричето му да ги няма; възлагам работата на оня келеш Липутин — лично да ги качи на влака и да ги изпроводи. Но на тоя мерзавец му скимнало да си направи един зевзеклък с публиката — може би сте чули вече? На „утрото“? Ще ви кажа, ще ви кажа: Липутин и Лебядкин сядат да пият, съчиняват заедно стихове. Липутин издокарва Лебядкин с фрак — и същевременно ме уверява, че още сутринта го бил натоварил на влака, а всъщност го крие някъде в задната стаичка, за да го изкара на сцената. Но онзи много бързо и неочаквано се напил. Става скандалът, за който вече знаете, откарват го у дома му мъртвопиян, а Липутин му измъква двестате рубли, оставя му само дребните. За нещастие обаче оня още преди това се хвалил с двестате рубли и ги размахвал дето трябва и дето не трябва. А тъй като Федка само това и чака, а пък и чу нещичко у Кирилов (помните ли вашия намек?), решил да използва случая. Това е то цялата истина. Доволен съм, че поне Федка не е намерил парите, на хилядарка разчиташе, келешът ме ниеден! Бързал е и, види се, самият той се е уплашил от пожара… Повярвайте ми, че и на мене тоя пожар ми дойде като гръм от ясно небе. Не, това наистина на нищо не прилича! Чисто своеволие… Вижте какво, толкова много очаквам от вас, че нищо няма да скрия: там е работата, че тая идея за пожара отдавна зрее у мен, тъй като е толкова народна и популярна; но я пазех за критичния момент, за онзи скъпоценен момент, когато всички ще се вдигнем и… А на тях им скимнало да своеволничат и без да им е наредено, и то тъкмо сега, тъкмо в момент, когато трябваше да се свием тъй, че дъхът ни да не се чува! Не, това е такова своеволие!… С една дума, още нищо не знаем, говори се за двама работници… но ако са замесени и наши, един от тях само да има пръст в тая работа — тежко му! Виждате ли какво значи малко от малко да ги разпуснеш. Не, тая демократична сган с нейните петорки е лоша опора; тук е нужен кумир, нужна е една-единствена деспотична воля, която да не се опира на нещо случайно, нещо външно, а… Тогава и петорките покорно ще ПОДБИЯТ опашка и ако потрябва, и те ще влязат в работа. Във всеки случай обаче, макар сега и мало, и голямо да бие барабана, че на Ставрогин му било скимнало да изгори жена си, та покрай това изгорил и града…