— Да я зарадваме ли?
— Разбира се, да вървим.
— Смятате ли, че няма да се досети за труповете? — някак особено присви очи Ставрогин.
— Разбира се, че няма да се досети — правейки се на пълен глупак, поде решително Пьотър Степанович, — защото юридически… Ама и вие сте един! Че и да се досети, какво! Не познавате вие жените, на жените тия работи им минават за нула време! Освен дето сега за нея няма нищо по-хубаво от това, да се омъжи за вас, защото, тъй или иначе, е компрометирана, освен това и аз какво ли не й наговорих за „ладията“ — веднага я разбрах що за птица е и че тъкмо „ладията“ най-силно ще й подейства. Не се безпокойте, толкова леко ще прескочи през тия трупове, че да ти е драго да гледаш! Да не говорим, че сте напълно, напълно невинен, не е ли тъй? Ще го запомни обаче, за да ви бодне някой път с тия трупове, на втората година от брака, например. Всяка жена, като се омъжва, си туря в пазвата поне нещичко от миналото срещу мъжа си… Но дотогава… нали знаете какво ще е след една година? Ха-ха-ха!
— Щом сте с двуколка, откарайте я при Маврикий Николаевич. Тя току-що каза, че не може да ме понася, че си отива и естествено, няма да приеме моята карета.
— И таз хубава! Ама наистина ли си отива? Че как тъй изведнъж? — глуповато го погледна Пьотър Степанович.
— Досетила се е някак тая нощ, че изобщо не я обичам, което впрочем винаги е знаела.
— А мигар вие наистина не я обичате? — поде Пьотър Степанович с израз на безкрайно учудване. — Че като е тъй, защо още снощи не я уведомихте, както се полага на един благороден човек, ами я задържахте? Това е ужасно подло от ваша страна и най-сетне, в какво положение поставяте мене?
Изведнъж Ставрогин се разсмя.
— На маймунката си се смея — обясни той веднага.
— А! Схванахте, значи, че се правя на палячо — страхотно зарадван се разсмя и Пьотър Степанович, — ами да, исках да ви развеселя! Можете ли да си представите, още щом ви видях, веднага се сетих, че е станал „кикс“. Или… да не би пълен провал, а? На бас се хващам — викна той, почти задавен от възторг, — че цялата нощ сте седели на столовете, държали сте се за ръчичка и сте си изгубили времето в спорове за нещо много благородно и изискано… Извинявам се, извинявам се; тъй де, какво ме засяга мене — аз още от вчера бях сигурен, че ще я свършите по най-глупав начин. Доведох ви я единствено да се поразвлечете малко и да ви докажа, че ще имате полза от мен; още триста пъти ще ви бъда полезен по тая част; аз изобщо обичам да правя услуги на хората. А щом вече не ви е нужна, на което и разчитах, идвайки насам, то…
— Значи ми я доведохте само да се поразвлека, а?
— Че за какво друго?
— А не за да ме накарате да убия жена си?
— И таз хубава, че да не би вие да сте я убили? Що за трагична личност!
— Все едно, нали вие я убихте.
— Аз ли съм я убил? Нали ви казах, че ей толкова нямам пръст в тая работа. Почвам обаче да се безпокоя за вас…
— Продължете си мисълта, казахте: „Щом вече не ви е нужна…“
— Оставете всичко на мен, разбира се! За нула време ще я омъжа за Маврикий Николаевич, който и тъй и тъй вече е тука — пък да не кажете после, че аз съм ви го довел в градината, само това оставаше! Сега ме е страх от него. Хубаво казвате да съм му я отвел с двуколката, ама… одеве се шмугнах покрай него… а ако има револвер?… То добре, че и аз нося моя. Ей го (извади от джоба си револвера, показа го за миг и бързо го прибра) — взех го за всеки случай… впрочем знаете ли какво ще ви кажа: сега сърчицето й и без това копнее единствено за Маврикий… във всеки случай би трябвало да копнее… и да ви кажа ли, дори ми е малко… жал за нея! Щом ги събера с Маврикий — тутакси ще почне да си мисли за вас, ще почне да ви хвали пред него, да му натяква… какво да правиш, женско сърце! Пак ли ви е смешно? Много се радвам, че се развеселихте. Добре, да вървим. Почвам направо с Маврикий, а за ония… убитите… дали да не премълчим сега-засега, а? Все едно, после ще го научи.
— За какво ще научи? Кой е убит? Какво казахте за Маврикий Николаевич? — отвори внезапно вратата Лиза.
— А! Вие подслушвате?
— Какво казахте току-що за Маврикий Николаевич? Убит ли е?
— А! Значи не сте чули! Успокойте се, Маврикий Николаевич е жив и здрав, в което моментално можете да се убедите, тъй като е тук, на пътя, край оградата… и, изглежда, цялата нощ е бил там; целият е мокър, с шинела… Видя ме, като идвах.
— Не е истина. Вие казахте „убит“… Кой е убит? — настояваше тя с мъчително недоверие.
— Убити са жена ми, брат й Лебядкин и слугинята им — твърдо каза Ставрогин.
Лиза трепна и ужасно пребледня.