— Зверска и много странна история, Лизавета Николаевна — тутакси се разцвърча Пьотър Степанович, — един глупав грабеж, най-обикновен грабеж, възползвали са се от пожара; това е работа на онзи разбойник Федка Каторжника, а пък тоя глупак Лебядкин сам си е виновен, защото се хвалил наляво и надясно, че има пари… тъкмо затова бързах… просто като гръм от ясно небе. Ставрогин едва го понесе, като му съобщих. Току-що се съветвахме: да ви кажем сега или не?
— Николай Всеволодович, вярно ли е това? — едва промълви Лиза.
— Не, не е вярно.
— Как така не е вярно! — трепна Пьотър Степанович. — Това пък какво значи?
— Господи, ще полудея! — извика Лиза.
— Ама поне вие разберете, че човекът не е на себе си! — с все сила викаше Пьотър Степанович. — Жена му са убили все пак. Вижте го какъв е пребледнял… Ами нали цялата нощ е бил с вас, за миг не се е отделял, как може да го подозирате?
— Николай Всеволодович, кажете като пред бога, виновен ли сте, или не, и аз ви се заклевам, че ще ви повярвам като на бога и накрай света ще тръгна с вас, о, да, ще тръгна, като пале ще тръгна подире ви…
— Защо я измъчвате, ама че човек сте и вие! — кипна Пьотър Степанович. — Лизавета Николаевна, бога ми, ви казвам, на каквото щете ме направете, но ми повярвайте; той е невинен — погледнете го — направо е убит, не е на себе си. За нищо, за нищо не е виновен, в помислите си дори!… Всичко това е работа на разбойници, които след една седмица ще бъдат заловени и наказани… Това е работа на Федка Каторжника и на ония от фабриката, това целият град го говори и аз съм сигурен, че е така.
— Така ли е? Така ли е? — цяла разтреперана очакваше присъдата си Лиза.
— Не съм убивал и бях против, но знаех, че ще ги убият, и не спрях убийците. Оставете ме, Лиза — промълви Ставрогин и влезе в салона.
Лиза закри лицето си с длани и тръгна навън. Пьотър Степанович първо понечи да се завтече подире й, но се върна в салона.
— Тъй значи, а? Тъй значи? Значи, от нищо не ви е страх, а? — нахвърли се той върху Ставрогин, обезумял от ярост, бъбрейки несвързано и почти с пяна на устата.
Ставрогин стоеше насред салона и мълчеше. Хванал беше с лявата си ръка един кичур от косата си и безсмислено се усмихваше. Пьотър Степанович силно го дръпна за ръката.
— Какво ви стана, откачихте ли? Значи такава била работата? Ще издадете всички, а вие ще хванете я в някой манастир, я някъде на майната си… Ама да знаете, че ще ви пречукам на място, нищо че не ви е страх от мене!
— А-а, вие ли бръмчите? — забеляза го най-после Ставрогин. — Тичайте — опомни се той изведнъж, — тичайте след нея, кажете да впрегнат, не я оставяйте… Тичайте де, какво стоите! Изпратете я до тях, тъй че никой да не разбере, и не я пущайте да ходи там… при телата… при телата… насила я качете в каретата… Алексей Егорич! Алексей Егорич!
— Чакайте, не викайте! Тя е вече в обятията на Маврикий… Маврикий няма да се качи във вашата карета… Спрете де! Има нещо по-важно от каретата!
Той пак извади револвера си; Ставрогин му хвърли сериозен поглед.
— Защо пък не, убийте ме — каза той тихо, почти примирено.
— Ох, дявол да го вземе, до каква степен можело да се оплете човек в собствените си лъжи! — беснееше Пьотър Степанович. — Ей богу, заслужавате да ви убие човек! Пада ви се и тя да ви беше заплюла!… Каква „ладия“ сте вие, вие сте една стара продънена и захвърлена на боклука гемия!… Хайде де, поне от яд елате на себе си! Е-ех! Значи, наистина всичко ви е обръгнало, щом сам си изпросвате куршума?
Ставрогин странно се усмихна.
— Ако не бяхте такъв шут, може би сега щях да ви кажа „да“… Само ако бяхте малко по-умен…
— Аз че съм шут, шут съм, но не искам вие, моята главна половина, да сте шут! Разбирате ли ме?
Ставрогин го разбираше, може би единствено той го разбираше. Та нали Шатов се беше учудил, когато Ставрогин му каза, че Пьотър Степанович е ентусиазиран човек.
— Махайте се сега, вървете по дяволите, а до утре аз все ще изстискам нещо от себе си. Елате утре.
— Значи, да? Да?
— Откъде да знам!… Да върви всичко по дяволите, по дяволите!
И Ставрогин излезе от салона.
— Впрочем още по-добре — промърмори под носа си Пьотър Степанович, прибирайки револвера.
III
И хукна да настигне Лизавета Николаевна. Тя все още беше наблизо — само на няколко крачки от къщата. Забавил я беше Алексей Егорич, който и сега вървеше на една крачка зад нея, облечен с фрака си, почтително навел глава, гологлав. Неотстъпно я молеше да почака да впрегнат каретата; старецът беше изплашен и почти плачеше.
— Връщай се, господарят ти иска чай, а няма кой да му поднесе — избута го Пьотър Степанович и смело хвана под ръка Лизавета Николаевна.