Изобщо направил благоприятно впечатление: „Вярно, че е смотано и вятърничаво момче, но пък какво е виновен за глупостите на Юлия Михайловна? Напротив, излиза, че я възпирал…“
Към два часа изведнъж се чуло, че Ставрогин, чието име не слизаше от хорските уста, внезапно заминал с обедния влак за Петербург. Това крайно заинтересувало всички; мнозина сбърчили вежди. Пьотър Степанович бил до такава степен поразен, че, както разправят, дори пребледнял и извикал нещо много странно: „Кой е тоя, дето го е пуснал?“ И тутакси изхвърчал от дома на Гаганов. Видели го бяха обаче на две или три места.
Надвечер беше намерил възможност да проникне и при Юлия Михайловна, макар и с голяма мъка, защото тя по никой начин не искала да го приеме. Това го научих чак три седмици по-късно, и то от самата нея, малко преди да замине за Петербург. Не ми съобщи никакви подробности, но цялата потръпна, като каза, че той „направо я смаял тогава“. Предполагам, просто я е сплашил, че ако й хрумне да се „разприказва“, ще я изкара съучастничка. Необходимостта да я сплаши е била тясно свързана с тогавашните му замисли, за които тя, естествено, дори не е подозирала, и чак впоследствие, пет дни по-късно, беше разбрала защо толкова се е съмнявал в нейната дискретност и се е опасявал от нови взривове на негодуванието й…
В осем часа вечерта, когато съвсем се стъмни, в жилището на прапоршчик Еркел — малка килната къщурка на улица „Фомина“, на самия край на града, се бяха събрали нашите — в пълен състав, и петимата. Общото събрание бе свикано лично от Пьотър Степанович, който обаче недопустимо закъсняваше, членовете от цял час го чакаха. Прапоршчик Еркел беше същото онова непознато офицерче, което на сбирката у Виргински цялата вечер бе стояло с молив и бележник в ръцете. Беше отскоро в града, квартирата, която държеше на тая затънтена уличка, се падаше доста встрани, хазяи му бяха две стари самотни сестри, предстоеше му скоро да си замине и затова беше най-удобно да се събират у него. Това странно момче се отличаваше с крайната си мълчаливост — десет вечери наред можеше да прекара в някоя шумна компания, дето се говорят най-интересни неща, без самият той да обели зъб; седеше, слушаше и не сваляше необикновено внимателния си детски поглед от говорившия. Той не влизаше в петорката. Нашите предполагаха, че направо „оттам“ са му възложени някакви специални задачи по чисто изпълнителската част. Сега вече се знае, че не е имал никакви задачи, пък и надали е разбирал положението си. Чисто и просто, още от първото виждане се беше напълно поддал на Пьотър Степанович. Ако бе срещнал някой преждевременно развратен изрод, който под някакъв социално-романтичен предлог би го склонил да образуват разбойническа банда и за проба би му наредил да убие първия срещнат мужик, пак би тръгнал подир него, пак би го послушал. Имаше болна майка, на която пращаше половината от мизерната си заплата — как ли е целувала тая бедна руса главичка, как ли е треперела, как ли се е молила за нея! Разправям толкова надълго и нашироко, защото ми е много жал за него.
Нашите бяха като на тръни. Произшествията през миналата нощ ги бяха поразили и сякаш изплашили. Целият този скандал, в който систематически и най-усърдно бяха участвали, изведнъж бе завършил по един твърде неочакван за тях начин. Нощният пожар, убийството на Лебядкини, жестоката разправа на тълпата с Лиза — всичко това бяха непредвидени в програмата сюрпризи. И затова сега разпалено обвиняваха ръката, която ги насочваше в деспотизъм и липса на откровеност. С една дума, докато чакаха идването на Пьотър Степанович, успяха тъй да се наострят взаимно, че отново и тоя път вече окончателно решиха да поискат от него категорично обяснение, а ако отново им откаже — както бе се случило веднъж, — дори да разтурят петорката и да образуват нова тайна организация за „пропаганда на идеите“, но вече на равноправни и демократични начала. Особено разпалено поддържаха тази идея Липутин, Шигальов и познавачът на народа; Лямшин си траеше, макар явно да беше съгласен, Виргински се колебаеше и настояваше отначало да изслушат Пьотър Степанович, но той не идваше и това още повече наливаше масло в огъня. Еркел пазеше гробно мълчание, само дето нареди да се приготви чай, при което отиде оттатък и собственоръчно внесе подноса с чашите (без самовара), за да не пуска слугинята.