Пьотър Степанович довтаса в осем и половина. С бързи крачки се приближи до кръглата маса пред дивана, около която се бе разположила компанията; държеше шапката си в ръце и се отказа от чай. Видът му беше зъл, строг и високомерен. Изглежда, веднага — по лицата им — беше забелязал, че са се „разбунтували“.
— Преди да съм отворил уста, казвайте какво има, виждам, че нещо сте наострени — каза той, изглеждайки поред физиономиите им с лоша усмивка.
Липутин взе думата „от името на всички“ и с треперещ от обида глас заяви, „че ако ще продължава тъй, може сами да си строшат главите“. О, не че тях толкова ги е страх да не им пострадат главите, дори напротив, готови са, но единствено в името на общото дело. (Общо размърдване и одобрение.) И затова нека бъдат с тях откровени, да ги държат в течение за всичко, „инак къде отиваме“? (Общо размърдване, някакви гърлени звуци.) Да се действува така, е унизително и опасно… и не защото се боим, не, но ако един действа, а останалите са само пешки, тоя един ще обърка конците и ще пипнат всички. (Възклицания: да, да! Обща подкрепа.)
— Какво искате, дявол да го вземе?
— А каква връзка с общото дело имат любовните интрижки на господин Ставрогин? — кипна Липутин. — Хич не ни интересува, че по някакъв тайнствен начин бил влизал в центъра, ако тоя фантастичен център наистина го има! Важното е, че има убийство и полицията е накрак. Пипнат ли веднъж нишката, ще размотаят кълбото.
— Пипнат ли ви вас със Ставрогин, ще пипнат и нас — прибави познавачът на народа.
— И съвсем безполезно за общото дело — унило заключи Виргински.
— Какви са тия глупости! Убийството е чиста случайност, извършил го е Федка за грабеж.
— Хм! Странно съвпадение обаче — направи кисела гримаса Липутин.
— Ако искате да знаете толкова — вие сте виновникът.
— Тоест как тъй аз?
— Първо вие, Липутин, лично бяхте замесен в тая интрига и, второ, което е главното, на вас ви беше заповядано да натоварите Лебядкин на влака, за което ви бяха дадени и пари. А вие какво направихте? Ако го бяхте отпратили, нищо нямаше да стане.
— Ама нали самият вие дадохте идеята, че не би било зле да се изкара на сцената Лебядкин?
— Идеята не е заповед. Заповедта беше да го натоварите на влака.
— Заповедта! Много странна дума… Напротив, лично вие отменихте заминаването.
— Сгрешихте и проявихте глупост и своеволие. А убийството е работа на Федка, който е действал самичък с цел да ги ограби. Слушате хорските приказки и им вярвате. Уплашили сте се. Ставрогин не е толкова глупав, а доказателството е, че в дванайсет часа по обед замина — след като има среща с вицегубернатора. Мигар щяха да го пуснат да пътува за Петербург посред бял ден, ако имаше нещо?
— Ама ние ни най-малко не твърдим, че господин Ставрогин лично е извършил убийството — жлъчно и безцеремонно поде Липутин, — той може и да не е знаел, както аз например; нали много добре ви е известно, че нищо не съм знаел, макар сега да съм и с двата крака вътре.
— Кого обвинявате? — мрачно погледна Пьотър Степанович.
— Ами тези, на които им е нужно да правят палежи по градовете.
— Най-лошото ви е, че все гледате да се измъкнете. Впрочем я прочетете това и го дайте и на другите, просто за сведение.
Пьотър Степанович измъкна от джоба си анонимното писмо на Лебядкин до Лембке и го връчи на Липутин. Той го прочете, явно остана учуден и замислено го даде на съседа си; писмото бързо обиколи всички.