— Не, ние се решаваме — заяви Лямшин.
— Друг изход няма — промърмори Толкаченко, — и ако Липутин наистина потвърди относно Кирилов, то…
— Аз съм против; с цялата си душа протестирам срещу това кърваво решение! — стана от мястото си Виргински.
— Но?
— Какво но?
— Казахте но… и аз чакам.
— Струва ми се, не съм казвал „но“… Исках да кажа само, че ако другите се решават, то…
— То?
Виргински замълча.
— Мисля, че човек може да пренебрегне собствената си безопасност — отвори изведнъж уста Еркел, — но щом е в ущърб на общото дело, никой няма право да пренебрегва собствената си безопасност…
Обърка се и се изчерви. Колкото и да бяха заети със себе си, всички учудено го погледнаха, до такава степен ги изненада фактът, че той може да говори.
— Аз съм за общото дело — каза изведнъж Виргински.
Всички станаха от местата си. Решено бе утре по обед отново да си разменят новини, макар и да не се събират всички заедно, и вече окончателно да се разберат. Съобщено бе мястото, където е заровена печатницата, разпределени бяха ролите и задълженията. Липутин и Пьотър Степанович незабавно се запътиха за Кирилов.
II
Нашите до един бяха повярвали, че Шатов е доносник; но че и Пьотър Степанович си играе с тях като с пионки, също вярваха. Знаеха обаче и това, че въпреки всичко утре в пълен състав ще се явят на мястото и че съдбата на Шатов е решена. Чувстваха се като мухи, попаднали внезапно в паяжината на някакъв огромен паяк — яд ги беше, но трепереха от страх.
Пьотър Степанович безспорно имаше вина пред тях — всичко би могло да мине много по-спокойно и много по-лесно, ако се бе постарал поне малко от малко да поукраси нещата и подслади хапчето. Вместо да им представи фактите в една благоприлична светлина, като нещо древноримско, нещо гражданско и прочие от тоя род, беше наблегнал на грубия страх и опасенията им за собствената кожа, което беше просто неучтиво от негова страна. Разбира се, всичко на тоя свят е борбата за съществуване, всеки го знае, друг принцип няма, но все пак…
Но Пьотър Степанович нямаше време да си играе с тях на римляни; самият той беше изкарай от релсите. Бягството на Ставрогин беше тежък удар за него. Излъгал ги беше, че Ставрогин се е виждал с вицегубернатора; там е работата я, че беше заминал, без да се види с когото и да било, та дори и с майка си — и наистина беше странно, че властите не го бяха дори потърсили. (Впоследствие началството бе принудено да дава обяснения и по този въпрос.) Пьотър Степанович целия ден тича да подуши нещо, но безрезултатно и беше разтревожен като никога. Че и как тъй, как тъй изведнъж да се откаже от Ставрогин! Поради тая причина не можеше да се очаква да прояви особена нежност към „нашите“. Освен това те му връзваха ръцете: наумил си беше вече незабавно да тръгне по следите на Ставрогин, а трябваше да се разправя с тоя Шатов — тъй или иначе, петорката трябваше окончателно да се обвърже; за всеки случай. „Що да ги изпущам, като някой път може и да потрябват.“ Предполагам, че така си е разсъждавал.
Що се отнася до Шатов — сигурен беше, че ще ги издаде. Всичко, което беше наговорил на нашите за доноса му, беше лъжа — никакъв донос не беше виждал и чувал, но беше сигурен, че го има. Смяташе, че Шатов по никой начин няма да издържи последните събития — смъртта на Лиза, смъртта на Маря Тимофеевна — и именно те ще го накарат най-сетне да се реши. Известно е също, че изпитваше лична омраза към Шатов — навремето се бяха карали, а Пьотър Степанович никога не прощаваше обидите. Сигурен съм дори, че тъкмо това бе най-главната причина.
Нашите тротоари са теснички, тухлени, че някъде дори и дъсчени. Пьотър Степанович крачеше по средата, заемайки целия тротоар, без да обръща никакво внимание на Липутин, комуто не оставаше нищо друго, освен да подтичва подире му или ако иска да вървят редом и разговарят, да слезе долу, в калта. Пьотър Степанович внезапно си спомни как немного отдавна самият той беше газил калта и беше подтичвал по същия начин подир Ставрогин, който също като него сега вървеше по средата на тротоара и не му оставяше място до себе си. Припомни си подробностите на цялата тогавашна сцена и просто се задъха от яд.