— А, не, ще извинявате, ама не мога се нае с подобна… Отказвам се.
— И въпреки това ще се наемете. Аз действам по инструкция на централния комитет, а вие сте длъжен да се подчинявате.
— Аз пък смятам, че тия наши централи в странство са забравили руската действителност, загубили са всякаква връзка и затова бълнуват… Мисля дори, че тия стотици петорки в Русия не са никакви стотици, а сме единствено ние и изобщо няма никаква мрежа… — изплю най-сетне камъчето Липутин.
— Толкова по-зле за вас, че се заклехте да участвате в едно дело, в което не вярвате… пък и сега подтичвате подире ми като мръсно пале.
— Никой не е приритал за вас. Ние имаме пълното право да ви изоставим и да образуваме нова организация.
— Глу-пак! — кресна изведнъж със страшен глас Пьотър Степанович и очите му засвяткаха.
Известно време стояха един срещу друг и се гледаха. После Пьотър Степанович самоуверено се завъртя и продължи напред.
„Ще се обърна и ще си тръгна, ако сега не се обърна и не си тръгна, никога няма да го направя“ — като мълния блесна в главата на Липутин. Тъй си мислеше той точно десет крачки, но на единайсетата го озари една нова и отчаяна мисъл — и не се обърна, и не си тръгна.
Наближиха къщата на Филипов, но малко преди да стигнат, свърнаха по една пряка уличка или, по-точно казано, по една едва забележима пътечка, която минаваше край оградата по самия ръб на дълбоката канавка, тъй че, за да не се хързулнат надолу, трябваше известно време да се държат за тарабите. Чак на края на полегналата ограда, на най-тъмното място Пьотър Степанович извади една тараба и се промуши през дупката; Липутин се позачуди, но и той се промуши, след което поставиха тарабата, както си беше. Това бе прословутият таен вход, през който Федка влизаше при Кирилов.
— Шатов не бива да знае, че сме тук — строго прошепна на Липутин Пьотър Степанович.
III
Както винаги по това време, Кирилов седеше на кожения диван и пиеше чай. Не стана да посрещне гостите, но целият някак се изпъна и ги погледна тревожно.
— Не грешите — каза Пьотър Степанович, — за онова идвам.
— Днес ли?
— Не, не, утре… някъде по това време.
И побърза да седне на масата, вглеждайки се с известно безпокойство в разтревожения Кирилов. Той впрочем се беше вече овладял и гледаше както винаги.
— Тия тук не вярват и не вярват. Нали не се сърдите, че съм довел Липутин?
— Днеска не се сърдя, а утре искам да съм сам.
— Но не преди да дойда аз и следователно в мое присъствие.
— Бих искал да не е във ваше присъствие.
— Нали помните, че обещахте да напишете и подпишете всичко, което ви продиктувам.
— Безразлично ми е. А дълго ли ще седите сега?
— Трябва да се видя с един човек, а има още половин час, тъй че няма как, ще ме изтърпите половин час.
Кирилов не отговори. В това време Липутин се беше разположил под портрета на владиката. Одевешната му отчаяна идея все повече и повече завладяваше ума му. Кирилов почти не го забелязваше. Липутин знаеше теорията на Кирилов от по-рано и винаги му се беше присмивал, но сега мрачно се оглеждаше.
— Бих изпил един чай — придърпа напред стола си Пьотър Степанович, — току-що ядох бифтек и разчитах да пия един чай у вас.
— Пийте, моля.
— По-рано канехте — малко кисело отбеляза Пьотър Степанович.
— Все едно. И Липутин да пие.
— Не, аз… не мога.
— Не искам или не мога? — бързо се обърна Пьотър Степанович.
— Няма да пия тук — натъртено каза Липутин. Пьотър Степанович се намръщи.
— Намирисва ми на мистицизъм. Ама че хора сте и вие! Никой не му отговори; мълчанието продължи цяла минута.
— Ето, зная аз — остро продължи той изведнъж, — никакви предразсъдъци няма да спрат никой от нас да изпълни дълга си.
— Ставрогин замина ли?
— Замина.
— Добре е направил.
Пьотър Степанович светна с очи, но се сдържа.
— Все едно ми е какво си мислите, стига всеки да си държи на думата.
— Аз си държа на думата.
— Аз впрочем винаги съм бил сигурен, че ще изпълните дълга си, както подобава на един независим и прогресивен човек.
— Ставате ми смешен.
— Нищо, нищо, радвам се, че можах да ви разсмея. Винаги ми е приятно да угодя някому.
— Щото много ви се иска да се застрелям и ви е страх — я ако изведнъж се откаже?
— Ама вижте какво, драги, самият вие обвързахте намеренията си с нашите действия. И разчитайки тъкмо на тях, ние вече предприехме туй-онуй, тъй че сега няма начин да се отказвате, защото ни подвеждате, нямате право.