— Никакви права и задължения.
— Ясно, ясно, никаква принуда, сам сте си го решили, ние нищо не значим, ние искаме само да изпълните това си решение.
— И ще трябва да взема на свой гръб всичките ви мръсотии ли?
— Вижте какво, Кирилов, да не сте се уплашили, а? Ако ще се отказвате, казвайте отсега!
— Не се боя.
— Питам, защото взехте много да разпитвате.
— Скоро ли ще си вървите?
— Ето че пак питате.
Кирилов презрително го изгледа.
— Вижте какво ще ви кажа — продължаваше Пьотър Степанович, който, не намирайки подходящия тон, започна все повече да се ядосва и нервничи, — искате да си отида, за да се усамотите и съсредоточите, но това са опасни признаци и преди всичко за самия вас. Искате да размишлявате. А според мен по-добре да не размишлявате, ами така, направо. И наистина ме карате да се безпокоя.
— Не мога да се помиря, че в тоя момент край мен ще стои гадина като вас.
— Това пък няма съвсем никакво значение. Ако е въпросът, аз през това време ще изляза да постоя навън. Но това, дето сте толкова неравнодушен към смъртта си… това е много опасно. Добре, аз ще изляза навън, а вие си представете, че нищо не разбирам, че съм един човек, който стои безкрайно по-долу от вас…
— Не, не безкрайно; имате способности, но много нещо не разбирате, защото сте негодник.
— Много се радвам, много се радвам. Казах ви вече, че ми е много приятно да ви доставя едно развлечение… в тоя момент.
— Нищо не разбирате.
— Аз, тоест… във всеки случай ви слушам с уважение.
— И това не можете, нищо не можете, дори дребнавата си злоба не можете да скриете, макар че не ви изнася да я показвате. Ще ме ядосате и, току-виж, отложа с половин година.
Пьотър Степанович погледна часовника си.
— Никога нищо не съм разбирал от вашата теория, но знам, че не сте я измислили заради нас, а заради себе си, следователно и без нас ще направите каквото сте замислили. И друго знам — не вие сте изяли идеята, а идеята е изяла вас, значи няма да отлагате.
— Какво? Идеята е изяла мен?
— Да.
— А не съм аз изял идеята? Добре казано. Имате малко ум! Само че вие се подигравате, а аз се гордея.
— Прекрасно, прекрасно. Това се иска, да се гордеете.
— Достатъчно. Чая изпихте, вървете си.
— Ами какво да се прави — надигна се Пьотър Степанович. — Макар да е рано още. Кирилов, я ми кажете, ще намеря ли оня човек у Месарката, разбирате ли ме? Или ме е излъгала?
— Няма да го намерите, защото е тук, не там.
— Как тъй тук, дявол да го вземе, къде?
— Седи в кухнята, яде и пие.
— Как е посмял?! — почервеня от гняв Пьотър Степанович. — Длъжен беше да ме чака… глупости! Няма нито паспорт, нито пари!
— Не знам. Дойде да се сбогува; облечен и готов. Заминава и нямало да се връща. Каза, че сте подлец и не щял да чака жалките ви грошове.
— А-а! Страх го е, че аз… ама аз него и сега мога да го… Къде е, в кухнята ли?
Кирилов отвори страничната врата към килера, откъдето по три стъпала се слизаше в кухнята, право в другия килер, преграден за кревата на готвачката. Сега там, в ъгъла, на голата дъсчена маса под иконите, се бе разположил Федка. Пред него стояха голяма бутилка водка, хляб и пръстена чиния със студено говеждо месо и картофи. Федка лениво дъвчеше и беше вече почти пиян, но седеше облечен с кожух, види се, напълно готов за поход. Отвъд преградката завираше самоварът, предназначен обаче не за него, а за Кирилов — вече повече от седмица Федка всяка нощ палеше и поддържаше самовара „за Алексей Нилич, щото тяхна милост обича да пие чай по нощите“. Но съм почти сигурен, че тъй като готвачката я нямаше, и Кирилов още от сутринта беше приготвил месото и картофите за Федка.
— Какво е това от тебе? — връхлетя Пьотър Степанович. — Защо не чакаш, където ти е казано?
Федка се поизпъчи.
— По-кротко, Пьотър Степанович, по-кротко — заговори той, кипрейки се и натъртвайки на всяка дума, — първо на първо да ти е ясно, че не се намираш къде да е, ами си дошъл у Алексей Нилич, на когото най-благородно можеш само да лъскаш чизмите, щото той е, значи, ехе-хей, а ти си една плюнка пред него!
И високомерно се изплю настрани. Решителният тон, опасното привидно спокойствие, цялото това кипрене явно предвещаваха буря. Но Пьотър Степанович вече не беше в състояние да забележи опасността, пък и подобно нещо не съвпадаше с представите му за Федка. А и днешните произшествия и несполуки го бяха изкарали малко от релсите… Липутин любопитно надничаше отгоре, от стъпалата на килерчето.
— Абе ти искаш или не искаш да получиш един сигурен паспорт и един куп пари да заминеш, за където ти е казано? Да или не?
— Виж какво ще ти река, Пьотър Степанович, ти мене от първо виждане хвана да ме лъжеш, поради щото те броя за подлец на подлеците. Речи го въшка, мръсна човешка въшка, за такъв те имам. Не беше ли ти, дето ми я размахваше голямата пара, та да пролея тая невинна кръв, не ми ли се вричаше, че уж господин Ставрогин стоял отдире, па излезе, че всичко било вятър и мъгла и за бог да прости. Не хиляда и петстотин, ами ей толкоз пара не се намери; пък на тебе господин Ставрогин хубав шамар ти отпра из оня ден, не е да не знаем. Сега пак си тръгнал да ме плашиш, пак ми размахваш парата, ама не казваш за какво. Ама и ние не сме вчерашни, знам аз, че ме засилваш къде Петербург, щото те е яд на господин Ставрогин, та ще се спукаш откъде гърба, и кроиш пак да използваш лековерието ми и да му отмъстиш. Излазя, ще рече, че ти си пръв убийца! Ама ти знаеш ли докъде си я докарал вече и за какво си достоен, речи го, само дето си махнал да вярваш в господа бога, спасителя и избавителя нашего? Че ти си, кажи го, идолопоклонник бе, ти на един огън с татарите и черкезите ще се печеш! Алексей Нилич, бидейки философ човек, барем сто пъти ти го е обяснявал и за господа бога, и за сътворението на света, и за съдбата на всяка твар божия и на последния звяр от Апокалипсовата книга. Но ти нито видиш, нито чуеш, запънал си се като добиче, па и Еркелчето, прапоршчика, си повлякъл подире си, досущ като оня злодей съблазнител, наречен от бога атеист…