Глава пета
Пътешественицата
I
Катастрофата с Лиза и смъртта на Маря Тимофеевна бяха подействали на Шатов крайно потискащо. Споменах вече, че оная сутрин се бяхме срещнали мимоходом и ми се стори, че сякаш не е на себе си. Каза ми впрочем, че предната вечер към девет часа (значи, около три часа преди пожара) е бил у Маря Тимофеевна. Сутринта беше ходил да види труповете, но доколкото знам, не бяха го викали никъде и не беше давал никакви показания. Същевременно към края на деня в душата му се бе надигнала истинска буря и… и съм почти сигурен, че привечер е имало момент, когато му е идвало да стане и да иде да разкрие всичко. Какво е това всичко, самият той не знаеше. Естествено, нищо нямаше да постигне, щеше да навреди единствено на себе си. Не разполагаше с никакви доказателства, за да разобличи ония, които бяха извършили злодеянието — нищо освен смътни догадки, които само за него бяха равносилни на убеждение. Но беше готов да се пожертва, стига само „да смаже мерзавците“ — изразът е негов. Пьотър Степанович бе предвидил отчасти правилно тоя му порив и знаеше, че поема голям риск, отлагайки изпълнението на новия си ужасен замисъл за другия ден. Донякъде бяха изиграли роля и обичайната му самонадеяност, и презрението му към „тия дребни душици“, особено пък към Шатов. Отдавна вече презираше Шатов заради „сълзливата му идиотщина“, както се изразяваше по негов адрес още в странство, и сега беше сигурен, че ще съумее да се справи с човек като него — тоест няма да го изпуща от очи през целия ден и при първата опасност ще му пресече пътя. „Мерзавците“ обаче бяха получили известна отсрочка и поради едно непредвидено от тях обстоятелство.
Към осем часа вечерта (тъкмо когато нашите бяха събрани у Еркел и в очакване на Пьотър Степанович се възмущаваха и вълнуваха) Шатов лежеше на тъмно в леглото си — тресеше го и имаше главоболие, — проклинаше себе си: колебаеше се, ядосваше се, ту се решаваше, ту не можеше да се реши окончателно и ясно предчувстваше, че в края на краищата всичко това няма да доведе доникъде. Постепенно се бе унесъл в лек сън и му се присъни нещо, което много приличаше на кошмар. Сънуваше, че е вързан за кревата, че целият е омотан с въжета, тъй че не може да се помръдне, а същевременно оградата, пристройката на Кирилов, собствената му врата — цялата къща се тресе от страшни удари и някакъв далечен, познат, но мъчителен за него глас жално го вика. Изведнъж се стресна и седна в леглото. За голяма негова изненада тропането продължаваше, макар и не тъй силно и упорито, както му изглеждаше насън, а отдолу, откъм външната врата, наистина долиташе познатият „мъчителен“ глас (макар и не толкова жално, колкото нетърпеливо и раздразнено), а заедно с него се чуваше и друг, по-сдържан, обикновен глас. Скочи, отвори прозорчето и си подаде главата навън.
— Кой е там? — попита той, буквално изтръпнал от страх.
— Шатов, ако това сте вие — рязко и твърдо му отговориха отдолу, — моля ви, благоволете честно и откровено да отговорите — ще ме пуснете ли да вляза, или не?
Тъй беше, познал беше този глас.
— Marie!… Ти ли си?
— Аз съм, аз, Маря Шатова, и ви уверявам, че нито минута повече не мога да бавя файтонджията.
— Ей сега… само да запаля свещта… — с премалял глас извика Шатов и се хвърли да търси кибрит. Както обикновено в такива случаи, кибритът не можеше да се намери. Изпусна свещника със свещта на пода и когато отдолу отново долетя нетърпеливият глас, заряза всичко и презглава се завтече по стръмното стълбище да отвори вратата.
— Бъдете тъй любезен, дръжте за малко чантата, докато се оправя с тоя дръвник — посрещна го долу госпожа Маря Шатова и бутна в ръцете му една доста лекичка и евтина пътна чанта от брезент, с пиринчени капси по краищата, дрезденска направа. А самата тя нервно се нахвърли върху файтонджията:
— Позволявам си да ви кажа, че и това ви е много. Кой ви е крив, че цял час ме влачихте по тия калища! Вината е изцяло ваша, защото излиза, че не сте знаели къде се пада тая глупава улица и тая идиотска къща. Вземайте вашите трийсет копейки и бъдете сигурен, че няма да получите нищо повече.
— Ех, госпожо, госпожичке, нали ти ми рече, че било на „Вознесенская“, а тая е „Богоявленская“ — знаеш ли колко е оттук до „Вознесенская“. Само дето морихме добичето.
— „Вознесенская“, „Богоявленская“ — вие като тукашен трябва да знаете по-добре от мен тия ваши глупави имена, а освен това не сте прав: аз най-напред ви казах за къщата на Филипов и вие ми потвърдихте, че я знаете. Във всеки случай, ако искате, търсете ме утре чрез съда, а сега ме оставете на мира.