— На, на, на ти още пет копейки! — побърза да измъкне от джоба си своя петак Шатов и го подаде на файтонджията.
— Много ще ви моля да не се месите, да не сте посмели! — кипна madame Шатова, но файтонджията подкара „добичето“, а Шатов я хвана за ръката и я повлече вътре.
— По-скоро, Marie, по-скоро… това са глупости… цялата си мокра! Полека, тук има стълби, трябваше да взема свещта, стълбите са стръмни, дръж се за мене, по-здраво се дръж, това е, ето го и моя килер. Прощавай, че е тъмно… Ей сегичка!
Вдигна от пода свещника, но кибритът дълго още не се намираше. Госпожа Шатова неподвижно и мълчаливо чакаше в средата на стаята.
— Слава богу, най-после! — радостно възкликна Шатов, осветявайки стаичката. Маря Шатова огледа помещението.
— Казвали ми бяха, че живеете зле, но не си представях, че чак толкова — с погнуса каза тя и тръгна към кревата. — Ох, капнах вече — изпъшка тя, отпускайки се безсилно на коравото легло. — Оставете тая чанта, моля ви, и седнете на стола. Впрочем, където искате, само не стърчете. Дошла съм съвсем временно, докато си намеря работа, защото не познавам никого и съм без пари. Но ако ви притеснявам, много ще ви моля да ми го кажете още сега, както подобава на един честен човек. Бих могла да продам нещо утре и да си платя за хотела, само ще благоволите да ме изпратите до хотела… Ох, само че съм просто капнала!
Шатов просто цял се разтрепера.
— Недей, Marie, няма нужда от хотел! Какъв хотел! Защо, защо?
Дори събра молитвено длани.
— Е, хубаво, щом може да минем и без хотел, но все пак трябва да сме наясно. Напомням ви, Шатов, че в Женева живяхме брачно две седмици и няколко дни и вече три години откак се разделихме, без особени разправии впрочем. Но не си го мислете, че съм се върнала да възобновяваме нещо от предишните глупости. Върнах се да си търся работа и ако дойдох в тоя град, то е само защото ми е все едно къде. Не съм дошла да ви се кая за нещо; много ще ви помоля да не си мислите подобни глупости.
— О, Marie! Това е излишно, съвсем излишно! — мънкаше Шатов.
— Е, щом е тъй, щом сте толкова напредничав и можете да разберете и това, ще си позволя да прибавя, че ако сега се обърнах направо към вас и дойдох в жилището ви, то е донейде и за това, че никога не съм ви смятала за подлец, а може би и за много по-добър от другите… мерзавци!…
Очите й засвяткаха. Изглежда, доста нещо си беше изпатила от „мерзавците“.
— И много ще ви моля, не си мислете, че това е подигравка от моя страна. Говоря ви направо, без заобикалки, не мога да понасям красноречието! Всичко това обаче са глупости. Винаги съм разчитала, че сте достатъчно умен, за да не се натрапвате… Ох, стига толкова, капнала съм!
И му отправи дълъг, измъчен, уморен поглед. Шатов стоеше на другия край на стаята на пет крачки от нея и я слушаше плахо, но с някакъв подем, с някакво необикновено сияние на лицето. Този силен и чепат, винаги настръхнал човек най-внезапно се бе смекчил и някак просветнал. В душата му бе затрептяло нещо необикновено и съвсем неочаквано. Трите години раздяла, трите години разтрогнат брак не бяха изтрили нищо от сърцето му. И може би всеки ден от тия три години бе мечтал за нея, за онова скъпо същество, което някога му бе казало: „Обичам те.“ Познавайки Шатов, със сигурност мога да кажа, че никога не е допускал дори мисълта, че някоя жена ще му каже: „Обичам те.“ Беше целомъдрен и срамежлив до дивотия, смяташе се за страшен изрод, ненавиждаше и лицето, и характера си, направо се чувстваше някакво чудовище, което може да бъде показвано по панаирите. Вследствие на всичко това поставяше най-високо честността, беше мрачен, горд, избухлив, несловоохотлив и фанатично предан на убежденията си. И ето че единственото същество, което цели две седмици го бе обичало (винаги го беше вярвал!) — същество, което поставяше неизмеримо по-високо от себе си (въпреки че много добре разбираше заблудите му), същество, на което можеше всичко, всичко да прости (впрочем за прошка и дума не можеше да става, тъкмо обратното — според него излизаше, че самият той е виновен за всичко), тази жена, тази Маря Шатова най-внезапно отново е в дома му, отново е при него… това просто не се побираше в главата му! Толкова бе изненадан, това събитие криеше за него нещо толкова страшно и същевременно такова щастие, че той, разбира се, не можеше, а вероятно и не желаеше, боеше се да се опомни. Това бе сън. Но когато видя измъчения й поглед, изведнъж разбра, че това тъй любимо същество страда и може би е огорчено. Сърцето му се сви. С болка се вгледа в чертите й: блясъкът на първата младост отдавна бе изчезнал от това уморено лице. Вярно, че все още беше хубава — в неговите очи, както и преди — истинска красавица. (Всъщност това бе една двайсет и пет годишна доста едра жена, над среден ръст (по-висока от Шатов), с буйна тъмноруса коса, с бледо овално лице, големи тъмни очи, които сега трескаво блестяха.) Но онази някогашна лекомислена, наивна и простодушна енергия, която толкова добре познаваше, сега се бе превърнала в мрачна раздразнителност, разочарование, почти цинизъм, с който все още не беше свикнала и който тежеше на самата нея. Но главното, че е болна, му беше станало ясно. И въпреки всичките си страхове изведнъж се приближи и я хвана за двете ръце: