— Исках да кажа, че сега сме само двама, а по-рано долу живееха Лебядкини…
— Онази, дето са я заклали нощес? — сепна се тя внезапно. — Чух. С пристигането си още чух. И пожар е имало!
— Да, Marie, да, и може би в момента върша страшна подлост, че прощавам на подлеците… — скочи той изведнъж от мястото си и пак закрачи като луд по стаята с вдигнати нагоре ръце.
Но Marie не разбра какво искаше да й каже. Тя изобщо слушаше отговорите му разсеяно: питаше, а не слушаше.
— Хубави работи стават у вас. Ох, каква гадост е всичко! Какви подлеци са всички! Ама седнете в края на краищата, моля ви се, о, как ме нервирате! — и явно съвсем изнемогвайки, отпусна глава на възглавницата.
— Добре, Marie… Marie, не искаш ли малко да си полегнеш, а?
Тя не отговори и безсилно затвори очи. Бледото й лице изведнъж заприлича на мъртво. И почти мигновено заспа. Шатов се озърна, почисти свещта, с безпокойство погледна още веднъж лицето й, здраво вкопчи ръце пред себе си и на пръсти излезе от стаята. Застана до стълбите, опря лице в стената и дълго, може би десет минути, безмълвно и неподвижно стоя. Щеше да стои така може би още, но внезапно отдолу се чуха тихи предпазливи стъпки. Някой се качваше. Шатов се сети, че беше забравил да заключи външната врата.
— Кой е? — попита той шепнешком.
Непознатият гост бавно се изкачваше и не отговаряше. Горе се спря и в тъмнината беше невъзможно да се види кой е, но внезапно един предпазлив глас произнесе:
— Иван Шатов?
Шатов потвърди, но бързо протегна ръка да го спре. Онзи обаче пое ръката му и Шатов трепна, сякаш се бе докоснал до някакво страшно влечуго.
— Стойте тук — бързо прошепна той, — не влизайте, не мога да ви приема сега. Току-що се върна жена ми. Сега ще донеса свещ.
Когато се върна със свещта, видя пред себе си някакво младо офицерче — не го познаваше, но го бе виждал някъде.
— Еркел — представи се оня. — Виждали сме се у Виргински.
— Сетих се, вие седяхте и записвахте. Знаете ли какво ще ви кажа — кипна изведнъж Шатов и сякаш в изстъпление пристъпи към него, продължавайки обаче да шепне, — сега, като се ръкувахме, ми направихте тайния знак. Трябва да знаете, че аз плюя на всичките тия знаци! Аз не признавам… не желая… И трябва да знаете, че ей сега мога да ви изхвърля надолу по стълбите!
— Нищо подобно не зная и не искам да зная и още по-малко зная защо така изведнъж се нахвърляте — миролюбиво и почти простодушие отвърна гостът. — Дошъл съм само да ви съобщя нещо и също нямам време за губене. Както знаете, на вас ви е поверена една печатница, за която носите отговорност, нали? Наредено ми е да поискам от вас още утре, точно в седем часа вечерта, да я предадете на Липутин. Освен това ми е наредено да ви съобщя, че от вас повече никога нищо няма да се иска.
— Нищо?
— Абсолютно нищо. Молбата ви е удовлетворена и вие сте завинаги отстранен. Точно това ми е наредено да ви съобщя.
— Кой ви го нареди?
— Онези, които ми дадоха знака.
— От странство ли идете?
— Това… това, мисля, няма значение за вас.
— По дяволите! А защо не дойдохте по-рано, като ви е било наредено?
— Изпълнявах определени инструкции и не бях сам.
— Разбирам, разбирам, че не сте били сам. По дяволите!… А защо не дойде лично Липутин?
— И тъй, утре точно в шест ще дойда да ви взема, ще идем пеш дотам. Освен нас тримата други няма да има.
— А Верховенски?
— Не, него няма да го има. Верховенски заминава утре сутринта в единайсет часа.
— Така си и мислех — яростно прошепна Шатов и се удари с юмрук по бедрото, — измъкна се, вагабонтинът!
Шатов се развълнува и се замисли. Без да сваля поглед от него, Еркел мълчеше и чакаше.
— А как ще я вземете? Не може да се вдигне и отнесе току-така.
— Няма да е необходимо. Вие само ще посочите точното място, а ние само ще установим, че всичко е действително там. Защото ние знаем само мястото, а къде точно се намира, не знаем. Нали на никого не сте посочвали мястото? Шатов го изгледа.
— Ех, момченце, момченце, глупаво момченце, и на вас са ви влезли под кожата, а? Впрочем на тях тъкмо такива им трябват! Хайде, пръждосвайте се! Е-ех! Оня подлец всички ви е измамил и е офейкал.
Еркел го гледаше със спокоен и ясен поглед, но като да не разбираше за кого става дума.
— Верховенски е избягал, Верховенски! — яростно скръцна със зъби Шатов.
— Тук е още, не е заминал. Утре ще заминава — меко и убедително каза Еркел. — Аз специално го каних да присъства като свидетел: инструкцията ми беше тъкмо за него (уж се изпусна той като младо неопитно момче). За съжаление обаче не се съгласи, под предлог, че заминавал; пък и наистина май бърза.