— Да, мерзавците са много — рязко и с болка каза тя. Беше се някак изопнала, лежеше съвсем неподвижно, сякаш се страхуваше да помръдне, главата й бе отметната на края на възглавницата и уморените й, но горящи очи гледаха в тавана. Лицето й беше бледо, устните — сухи, спечени.
— Съгласна ли си, съгласна ли си с това, Marie? — възкликна Шатов. Тя понечи да направи отрицателен знак с глава, но внезапно я обзе същият одевешен гърч. Отново зарови лице във възглавницата и отново почна да стиска до болка ръката на притичалия и обезумял от ужас Шатов.
— Marie, Marie, но всичко това може да излезе нещо много сериозно.
— Мълчете… Не искам, не искам! — викаше тя почти яростно, обръщайки се отново на гръб, — да не сте посмели да ме гледате с това ваше състрадание! Разхождайте се, разхождайте се по стаята и говорете, говорете нещо…
Шатов отново взе да бърбори нещо като умопобъркан.
— С какво се занимавате тук? — прекъсна го тя високомерно и нетърпеливо.
— Ходя в кантората на един търговец. Стига да исках аз, и тук бих могъл да изкарвам добри пари.
— Толкова по-добре за вас…
— Ох, Marie, недей да мислиш, че нещо лошо, просто така го казах.
— А какво друго правите? Какво проповядвате? Вие не можете да не проповядвате, характер!
— Бога проповядвам.
— В когото самият вие не вярвате. Никога не съм могла да разбера тази идея.
— Друг път за това.
— А каква е била тази Маря Тимофеевна?
— И за това друг път.
— Как си позволявате да ми правите такива бележки! Вярно ли е, че тая смърт може да се приеме за злодеяние… на ония хора?
— Обезателно — скръцна със зъби Шатов.
Marie внезапно вдигна глава и болезнено извика:
— Не си позволявайте да ми говорите повече за това, никога, никога!
И отново рухна на леглото, сграбчена от същата конвулсивна болка — вече за трети път, но сега стоновете бяха по-силни, превърнали се бяха във вик.
— О, какъв несносен човек! О, какъв непоносим човек! — мяташе се тя, вече без да се сдържа, и отблъскваше навелия се над нея Шатов.
— Marie, ще правя каквото поискаш… ще се разхождам, ще говоря…
— Ама вие наистина ли не виждате, че почва?
— Какво почва?
— Откъде да знам? Мигар аз зная нещо… О, проклета да съм! О, проклето да е, отсега всичко да е проклето!
— Marie, ако би ми казала какво почва… защото иначе… как да разбера иначе?
— Вие сте един занесен и безполезен дърдорко. О, проклето да е всичко на тоя свят!
— Marie, Marie!
Той сериозно мислеше, че това е пристъп на лудост.
— Наистина ли не виждате най-сетне, че започвам да раждам — надигна се тя, гледайки го със страшна злоба, която болезнено изкривяваше лицето й. — Проклето да е, отсега да е проклето това дете!
— Marie — възкликна схваналият най-сетне какво става Шатов, — Marie… Защо не ми каза по-рано? — скочи той изведнъж и енергично грабна фуражката си.
— Да не би да съм знаела, като влизах? Мислите ли, че ако знаех, щях да дойда тъкмо тук? Казаха ми, че имало още десет дни! Къде, къде тръгвате, да не сте посмели!
— За акушерката! Ще продам револвера, сега най-важното е да намерим пари!
— Да не сте посмели, да не сте посмели, никаква акушерка, просто някаква жена, някоя от тия баби… в портмонето ми има осемдесет копейки… Как селските жени раждат без акушерки… Пък ако пукна, още по-добре.
— И акушерка ще дойде, и бабичка ще дойде. Само че как да те оставя самичка.
Но съобразявайки се, че по-добре да я остави самичка сега, въпреки изстъплението й, отколкото да я остави после без всякаква помощ, реши да не обръща внимание на стоновете и гневните й възклицания и разчитайки на здравите си крака, хукна презглава по стълбите.
III
Най-напред при Кирилов. Беше вече около един след полунощ. Кирилов стоеше в средата на стаята.
— Кирилов, жена ми ражда!
— Тоест как?
— Ражда, дете ражда!
— Да не… грешите?
— Не, не, има болки… Трябва някоя жена, някоя бабичка непременно, още сега… Ще можем ли намери? При вас имаше много бабички…
— Много жалко, че не умея да раждам — замислено отговори Кирилов, — тоест не че аз не умея да раждам, а да направя, че да се роди, не умея… или… не, това не мога да го кажа.
— Тоест не можете да помогнете при раждането. Не, аз не за това, някоя бабичка, бабичка ми трябва, някоя жена, гледачка, слугиня!
— Бабичка ще се намери, само че може би не веднага. Ако искате, да опитам вместо…
— Не, не, изключено, ще изтичам за акушерка, за Виргинска.
— Тая мерзавка!
— Да, Кирилов, да, но тя е най-добрата. Знам, знам, тая велика тайна — появата на ново същество — ще стане без благоговение и радост, напротив, с отвращение, с ругатни и богохулство, знам!… О, тя отсега вече го проклина!…