— Ако искате, мога да опитам…
— Не, не, моля ви, само докато ме няма (о, аз ще домъкна Виргинска!), от време на време отивайте оттатък и слушайте какво става горе, но в никой случай не влизайте, ще я изплашите, по никой начин не влизайте, само слушайте… за в краен случай. Само в най-краен случай влезте.
— Разбирам. Още една рубла. На. Исках утре кокошка, сега не ща. Бързайте, тичайте, с все сили тичайте. Самоварът кипи цялата нощ.
Кирилов и сега не знаеше нищо за намеренията на нашите относно Шатов. Впрочем той и преди си нямаше представа за степента на заплашващата го опасност. Знаеше само, че има някакви стари сметки с „ония хора“, защото макар че и той бе замесен донякъде по силата на пратените му от странство инструкции (впрочем съвсем повърхностни, тъй като пряко не бе участвал в нищо), напоследък беше зарязал всички задачи, напълно се беше оттеглил от всичко, на първо място от „общото дело“, и се бе отдал на съзерцание. И макар на заседанието Пьотър Степанович да бе заявил, че взема със себе си Липутин, за да можел лично да се убеди в готовността на Кирилов да поеме вината за „случая“ Шатов, в обясненията с Кирилов не бе споменал нито дума за Шатов, че дори не беше намекнал (смятайки го, изглежда, за неполитично, пък и самият Кирилов му изглеждаше неблагонадежден), и беше оставил обясненията за утре, когато всичко ще бъде свършено и следователно и на Кирилов ще му е „все едно“. Така поне си мислеше за Кирилов Пьотър Степанович. И Липутин много добре забеляза, че въпреки обещанието не беше станало дори дума за Шатов, но пък бе твърде развълнуван, за да протестира.
Шатов се носеше като вихър по улица „Муравиная“, проклинайки далечното разстояние, на което не му се виждаше краят.
У Виргински всички отдавна спяха и се наложи дълго да тропа. Но Шатов най-безцеремонно блъскаше с все сила по капака на прозореца. Вързаното в двора куче опъна веригата и злобно се разлая. Запригласяха му кучетата от цялата улица — вдигна се страшна врява.
— Защо чукате, какво обичате? — раздаде се най-после от прозореца мекият, съвсем несъответстващ на Шатовото „нахалство“ глас на Виргински. Капакът на прозореца се открехна, отвори се и малкото прозорче.
— Кой чука, кой е тоя негодник? — злобно изписка един вече напълно съответстващ на „нахалството“ женски глас — беше старата мома, роднината на Виргински.
— Аз съм, Шатов, жена ми се върна и сега ражда…
— Ами да си ражда, пръждосвайте се!
— Дошъл съм за Арина Прохоровна, не мърдам оттук без Арина Прохоровна!
— Тя не ходи при когото щяло и при когото нещяло. Нощем практиката е по-особена… Вървете при Макешева и стига сте вдигали шум! — съскаше злобният женски глас. Чуваше се как Виргински я възпира, но старата мома го блъскаше и не отстъпваше.
— Не мърдам оттук! — пак викна Шатов.
— Почакайте, почакайте малко! — обади се най-сетне Виргински, надделял, изглежда, на старата мома. — Моля ви, Шатов, почакайте пет минути, сега ще събудя Арина Прохоровна и ви моля — не чукайте и не викайте повече… О, какъв ужас е всичко това!
След безкрайни пет минути Арина Прохоровна се появи.
— Жена ви ли е пристигнала? — се чу гласът й от прозорчето и за голямо учудване на Шатов, не звучеше ядосано, а само както винаги троснато, но Арина Прохоровна не умееше да разговаря инак.
— Да, жена ми, и ражда.
— Маря Игнатиевна?
— Да, Маря Игнатиевна… Разбира се, че Маря Игнатиевна, коя друга!
Настъпи мълчание. Шатов чакаше. В къщата си шепнеха нещо.
— Отдавна ли е пристигнала? — пак се обади madame Виргинска.
— В осем часа тази вечер. По-бързо, моля. Пак шепот, сякаш се съветваха.
— Вижте какво, да не би да грешите? Тя ли ви прати да ме повикате?
— Не, не ме е пращала, тя иска някоя жена, най-обикновена жена, за да не ме обременява с разходи, но аз ще ви платя, не се безпокойте.
— Добре, идвам — независимо дали ще ми платите, или не. Винаги съм ценяла независимите чувства на Маря Игнатиевна, макар че тя може би не ме помни. Имате ли най-необходимите неща?
— Нищо нямаме, но ще има всичко, всичко ще има… „Гледай ти, и у тия хора имало великодушие! — мислеше си Шатов на път за дома на Лямшин. — Види се, убежденията и човекът са две твърде различни неща. Може би съм много виновен пред тях!… Всички сме виновни, всички сме виновни и… ех, ако всички можеха да го разберат!…“
У Лямшин не се наложи да чака дълго. За най-голяма изненада моментално беше скочил от кревата и бос, по нощница отвори прозорчето, рискувайки да се простуди — а беше страшно мнителен и полагаше непрекъснати грижи за здравето си. Тая му отзивчивост и бързина не бяха случайни — след заседанието на нашите Лямшин така се беше разтреперал, че от вълнение чак досега не го хващаше сън. Непрекъснато му се мъжделееха някакви неканени и крайно нежелани гости. Най-много от всичко го измъчваше известието за доноса на Шатов… И сега най-внезапно това блъскане по прозореца!…