А като видя Шатов, до такава степен се уплаши, че моментално затръшна прозорчето и се скри в кревата си. Шатов почна да блъска и да вика като луд.
— Как си позволявате да блъскате така посред нощ? — заплашително, но примирайки от страх, викна Лямшин, когато, след като минаха най-малко две минути, отново се осмели да отвори прозорчето и окончателно се убеди, че Шатов е самичък.
— На ви револвера, вземете го и ми дайте петнайсет рубли.
— На какво прилича това, пиян ли сте? Това е просто разбойничество; ще се простудя заради вас. Чакайте да наметна одеялото.
— Веднага ми върнете петнайсетте рубли. Не ги ли дадете, ще чукам и ще викам до сутринта. Ще избия прозореца.
— А пък аз ще викна за помощ и ще ви натикам в дранголника.
— Че аз да не би да съм ням? Ами ако аз викна за помощ? Кой го е повече страх от стражари — мене или вас?
— Значи наистина сте способен на подобна подлост… Знам за какво намеквате… Чакайте, чакайте, престанете с това чукане, за бога! И какви са тия пари посред нощ, моля ви се? Тъй де, защо са ви тия пари, щом не сте пиян?
— Жена ми се върна. Вижте, че ви правя десет рубли отстъпка, а не съм стрелял с него нито веднъж. Хайде, вземете си го, веднага го вземайте.
Лямшин машинално протегна ръка през прозорчето и пое револвера; почака малко, после изведнъж бързо си подаде главата навън и някак уплашено изломоти:
— Не е вярно, че се е върнала жена ви. Лъжете… просто искате да офейкате някъде.
— Глупак, къде ще бягам аз. Да бяга вашият Пьотър Верховенски, аз няма защо да бягам. Току-що бях при Виргинска и тя веднага се съгласи да дойде. Проверете. Жена ми се мъчи. Трябват ми пари. Върнете ми парите!
В изобретателния мозък на Лямшин избухна цял фойерверк от идеи. Най-неочаквано всичко вземаше един друг обрат, но страхът все още му пречеше да разсъждава.
— Ама как тъй… нали не живеете с жена си?
— За такива въпроси ще ви строша главата.
— Ох, боже мой, извинявайте, моля ви се, разбирам, просто съм зашеметен… Но, разбирам, разбирам. Но… Арина Прохоровна наистина ли ще дойде? Казахте, че била тръгнала? Но нали знаете, че това не е истина. Виждате ли, виждате ли, на всяка крачка ме лъжете.
— Тя вече сигурно е при жена ми, не ме бавете, не е моя вината, че сте толкова глупав.
— Не е вярно, никак не съм глупав. Ще ме извините, но не съм в състояние…
И съвсем объркан, отново, за трети път вече, взе да затваря прозорчето, но Шатов тъй се развика, че онзи моментално се подаде навън.
— Но това е истинско посегателство върху личността! Какво искате от мен, кажете, какво, какво? Формулирайте го! И то посред нощ, не забравяйте, че посред нощ!
— Петнайсет рубли искам, глупако!
— Но аз може би не желая да вземам револвера обратно. Нямате никакво право. Щом сте го купили веднъж — точка, и нямате никакво право. И по никой начин не мога такава сума през нощта. Откъде ще ви взема такава сума?
— Винаги имаш пари. И ти намалих десет рубли, но ти си стар чифутин.
— Вдругиден елате, чувате ли ме, вдругиден сутринта, точно в дванайсет часа, и ще ви върна цялата сума, хайде, нали?
Шатов за трети път яростно затропа по прозореца:
— Дай ми сега десет рубли, а утре рано-рано — другите пет.
— Не, другите пет вдругиден, утре няма да имам, ей богу, няма да имам. Хич недейте идва, хич недейте идва.
— Давай десетте! О, подлец!
— Защо сте се развикали, какви са тия ругатни? Чакайте, трябва да светна; видяхте ли, падна стъклото… Какви са тия ругатни посред нощ? На! — подаде му той през прозорчето една банкнота.
Шатов грабна банкнотата — пет рубли.
— Ей богу, истина ви казвам, и да ме заколите — нямам повече. Вдругиден мога и двайсет, а сега нямам.
— Не мърдам оттук! — ревна Шатов.
— На, на, вземете и тези, виждате ли, и повече не давам. Ако ще да се раздерете от викане, не давам повече, не давам, та каквото и ще да става! Не давам и това е!
Беше изпаднал в изстъпление, в отчаяние, целият се бе изпотил. Двете банкноти, които му даде допълнително, бяха по една рубла. Събраха се всичко седем рубли.
— Дяволите те взели, ще дойда утре. Ще те пребия, ако не си ми приготвил осем рубли, Лямшин.
„Аз няма да съм у дома, глупако!“ — бързо си помисли Лямшин.
— Чакайте, чакайте! — развика се той подир Шатов, който вече тичаше. — Чакайте, върнете се. Кажете ми, моля ви се, вярно ли, дето жена ви се върнала?