— Значи само Липутин го няма?
И Липутин мълчаливо се появи от пещеричката. Пьотър Степанович отново вдигна фенера.
— Какво се спотайвате там, защо не излизате?
— Предполагам, че всеки от нас има правото на свободно… придвижване — изплещи Липутин, но едва ли самият той разбираше какво иска да каже.
— Господа — повиши глас Пьотър Степанович (досега почти бяха шепнали, тази внезапна промяна на тона направи впечатление на всички), — вярвам да си давате сметка, че сега вече не е време за приказки. Вчера всичко беше сдъвкано, всичко е от ясно по-ясно. Но като съдя по физиономиите ви, някой може би пак иска да каже нещо. В такъв случай моля да побързаме. Разполагаме с малко време, дявол да го вземе, а Еркел всеки момент може да го доведе…
— Непременно ще го доведе — кой знае защо, се обади Толкаченко.
— Ако не се лъжа, най-напред ще стане предаването на печатницата? — осведоми се Липутин и като че пак не знаеше защо задава тоя въпрос.
— Е, то се знае, няма да я оставим да се затрие — вдигна към него фенера си Пьотър Степанович. — Но нали вчера се разбрахме, че няма да има истинско приемане. Само да ви покаже мястото, където е закопана: после сами ще си я изровим. Знам, че е някъде на десетина крачки от някой от ъглите на тая пещера… Но дявол да го вземе, как може тъкмо вие да сте забравили, Липутин? Нали се разбрахме да го посрещнете самичък и чак тогава да излезем ние… Странно, че тъкмо вие ме питате, или просто тъй, да се намирате на приказки?
Липутин мрачно мълчеше. Мълчаха всички. Вятърът полюшваше върховете на боровете.
— Господа, надявам се, че всеки ще изпълни дълга си — нетърпеливо прекъсна мълчанието Пьотър Степанович.
— Научих, че се е върнала жена му и е родила дете — развълнувано и припряно, гълтайки думите и ръкомахайки, се обади внезапно Виргински. — Познавайки човешкото сърце… можем да сме сигурни, че сега той няма да направи донос… защото е щастлив… преди няколко часа обиколих всички ви, но не заварих никого… тъй че може би всичко е съвсем излишно…
Той млъкна, сякаш му беше свършил въздухът.
— Ако вие, господин Виргински, изведнъж се бяхте почувствали щастлив — пристъпи към него Пьотър Степанович, — щяхте ли да отложите — не, не някой донос, за това и дума не може да става, а някой опасен граждански подвиг, който сте решили да извършите, преди да ви е споходило щастието, защото го смятате за свой дълг и за чест въпреки риска и въпреки че ще загубите щастието си?
— Не, не бих го отложил! За нищо на света не бих го отложил — викна Виргински с някакво ужасно нелепо вълнение и пак взе да ръкомаха.
— Бихте предпочели отново да станете нещастен, но не и подлец, нали?
— Да, да… Дори тъкмо напротив… бих пожелал да стана последен подлец… тоест не… тоест не подлец, а напротив — последен нещастник, но не и подлец.
— Като е така, знайте, че за Шатов този донос е въпрос на убеждение, на върховен граждански дълг и доказателството е, че самият той рискува донякъде пред властите, макар че с доноса си ще изкупи доста неща. Такъв човек по никой начин няма да се откаже. Никакво щастие няма да го спре — утре ще си спомни с горчив упрек, ще иде и ще го направи. Освен това не виждам никакъв повод за щастие в това, че след три години жена му се е върнала да му роди дете от Ставрогин.
— Но нали никой не е виждал този донос? — се обади внезапно Шигальов.
— Аз съм го виждал, аз — кресна Пьотър Степанович, — доносът съществува и всичко това е ужасно глупаво, господа!
— А пък аз — избухна внезапно Виргински, — протестирам… с всички сили протестирам… Аз искам… Вижте какво искам: искам, като дойде, да излезем и пред всички да го питаме: ако е вярно, да му поискаме да се разкае и ако даде честна дума, да го освободим. Във всеки случай — съд; само със съд! А не да се крием и после да му се нахвърлим.
— Да рискуваме общото дело, осланяйки се на някаква си честна дума, е връх на глупостта! Дявол да го вземе, господа, колко глупаво е сега всичко това! И в какво положение се поставяте в минута на опасност!
— Аз протестирам, протестирам! — повтаряше Виргински.
— Поне не викайте, няма да чуем сигнала. Господа, Шатов… (Дявол да го вземе, как може сега такава глупост!) Вече съм ви казвал, че Шатов е славянофил, тоест един от най-глупавите хора… А впрочем, това не е важно, дявол да го вземе, и няма никакво значение! И мен ме обърквате повече с вашите… дявол да го вземе!… Шатов, господа, беше един озлобен човек и понеже, тъй или инак, се числеше в организацията, до последния момент се надявах, че ще можем да го използваме за общото дело, че ще използваме неговото озлобление. Пазил съм го и съм го щадил въпреки най-строгите предписания… Щадил съм го сто пъти повече, отколкото заслужава! Но той стигна дотам, че направи донос. Впрочем всичко това сега не е важно!… Вижте какво, само да е посмял някой да се измъкне сега! Нито един от вас няма право да се измъква! Можете да се прегръщате и целувате с него, ваша си работа, но да предоставяте общото дело на честната му дума, нямате право! Тъй постъпват само свинете и подкупени от властта хора!