— Кои са тия, дето ги е подкупила властта? — отново процеди Липутин.
— Може и вие да сте. По-добре да си бяхте мълчали, Липутин, защото си говорите, както ви дойде. Подкупени са, господа, всички ония, които се паникьосват в момент на опасност. Винаги се намира един глупак, който в последния момент се паникьосва и почва да крещи: „Ох, само ми простете, всичко ще изкажа!“ Имайте го предвид обаче, господа, че сега вече какъвто и донос да направите — прошка няма! Дори да ви намалят наказанието с две степени, пак не ви мърда Сибир, а освен това не забравяйте и другия меч. А другият меч е по-остър от тоя на властта.
Пьотър Степанович се беше вбесил и беше наговорил излишни неща. Шигальов излезе три крачки напред:
— От вчера насам обмислих работата — почна той уверено и методично както винаги (и ми се струва, че земята да се продънеше под краката му, пак не би променил интонацията си, не би отстъпил ни на йота от методичността на изложението си) — и обмисляйки я, реших, че това убийство е не само загуба на ценно време, което би могло да се използва по по-съществен и разумен начин, но отгоре на всичко представлява онова пагубно отклонение от нормалния път, което винаги най-много е вредило на делото и за десетки години го е връщало назад, тъй като делото попада под влиянието на лекомислени и предимно политически личности, а не на чисти социалисти. И съм дошъл тук с единствената цел да протестирам срещу замисленото дело за общо назидание и за да се оттегля от даденото начинание, което, не знам защо, наричате опасно за вас. Оттеглям се не от страх пред опасността и не от чувства към този Шатов, с когото нямам никакво намерение да се прегръщам и целувам, а едновременно защото цялото това начинание от край до край противоречи на моята програма. Що се отнася до доноси и подкупи от страна на властите — бъдете напълно спокойни: от моя страна донос няма да има. Обърна се и си тръгна.
— Дявол да го вземе, той ще ги срещне и ще предупреди Шатов! — кресна Пьотър Степанович и измъкна револвера си. Ударникът щракна.
— Бъдете сигурни — обърна се отново Шигальов, — че срещайки по пътя си Шатов, не е изключено да се поздравим, но няма да го предупреждавам.
— А знаете ли, че може да си платите за всичко това, господин Фурие?
— Моля да имате предвид, че не съм Фурие. Смесвайки ме с тоя сладникав и занесен мухльо, вие доказвате само едно — макар че ръкописът ми беше доста време във вас, дори не сте надниквали в него. А относно вашето отмъщение ще ви кажа, че нямаше защо да вадите револвера. В тоя момент това не ви отърва. Ако пък ме заплашвате за утре или вдругиден, пак няма да спечелите нищо освен излишни затруднения с убийството ми. Може да ме застреляте, но все едно, рано или късно ще стигнете до моята система. Сбогом.
Точно в този момент откъм вътрешността на парка, на около двеста крачки откъм езерото, се чу изсвирване. Както се бяха условили вчера, Липутин тутакси отговори на изсвирването (не разчитайки на щърбата си уста, още сутринта си бе купил от пазара за една копейка детска глинена свирчица). По пътя Еркел беше предупредил Шатов за тия сигнали, тъй че у него не се бяха породили никакви подозрения.
— Не се безпокойте, ще мина встрани и те изобщо няма да ме забележат — предупреди Шигальов с внушителен шепот и с бавни отмерени крачки си тръгна към къщи през тъмния парк.
Сега вече е добре известно и до най-малките подробности как се е развила цялата тази ужасна история. Отначало Липутин посрещнал Еркел и Шатов пред входа на пещеричката. Шатов не го поздравил и не му подал ръка, ами веднага казал с висок глас:
— Къде ви е лопатата, нямате ли друг фенер? Не се бойте толкова де, тук няма жив човек, а сега в Скворешники и с топ да гърмиш, няма да те чуят. Ей тука е, тука, тука на това място.
И действително тропнал с крак на десет крачки от задния ъгъл на пещеричката, откъм гората. В този момент Толкаченко изскочил зад едно дърво и му се хвърлил отзад, а Еркел също го хванал отзад за лактите. Липутин му се хвърлил отпред. Тримата моментално го съборили на земята и го притиснали. Притичал и Пьотър Степанович с револвера. Казват, че Шатов успял да извърне глава към него и дори го познал. Три фенера осветявали разиграващата се сцена. Шатов внезапно надал пълен с отчаяние вик, но не го оставили да вика. Пьотър Степанович внимателно опрял цевта в челото му и без да му трепне ръката, натиснал спусъка. Изстрелът, изглежда, не бил много силен, във всеки случай в Скворешники не бяха чули нищо. Чул го бе, разбира се, Шигальов, който едва ли е бил по-далеч от триста крачки — чул е и вика, и изстрела, но съгласно показанията, които беше дал впоследствие, не се обърнал и дори не се спрял. Смъртта настъпила почти незабавно. Пълно самообладание — но едва ли и хладнокръвие — запазил единствено Пьотър Степанович. Приклякайки до трупа, сръчно и пъргаво обискирал джобовете на убития. Пари нямало (портмонето беше останало под възглавницата на Маря Игнатиевна), само някакви ненужни хартийки — някаква канцеларска бележка, записано заглавие на книга и сметката от някаква кръчма в странство, кой знае как оцеляла в джоба му цели две години. Пьотър Степанович прехвърлил всичко това в собствения си джоб и забелязвайки, че всички стоят, струпани край трупа, гледат и не предприемат нищо, почнал най-грубо да им подвиква и да ги ругае. Първи се опомнили Еркел и Толкаченко, изтичали в пещеричката и бързо донесли предварително приготвените, сиреч здраво вързани с въжета, два камъка от по десетина кила. Тъй като било решено да хвърлят и потопят трупа в най-близкото (третото) езеро, почнали да привързват камъните за краката му и за врата. Връзвал Пьотър Степанович, а Толкаченко и Еркел само държали камъните и му ги подавали. Пръв му го подал Еркел, а Толкаченко през всичкото време, докато Пьотър Степанович с мърморене и ругатни го връзвал за краката на трупа, стоял почти превит от усърдие с камъка в ръцете, готов да му го подаде всеки миг, и дори наум не му минало да остави товара си на земята, докато чака. Когато най-сетне и двата камъка били привързани и Пьотър Степанович се изправил и погледнал физиономиите на присъстващите, изведнъж станало нещо, което много изненадало всички.