Както вече се каза, почти всички, изключвайки донякъде Еркел и Толкаченко, бездействаха. Макар че, когато другите се бяха нахвърлили върху Шатов, Виргински също се бе втурнал, той дори не се бе докоснал до него и не бе помагал да го държат. А Лямшин се беше присъединил към групата чак след изстрела. След това, в продължение на цялата шетня около трупа, траяла може би десетина минути, всички бяха сякаш не на себе си. Струпали се бяха наоколо и сякаш изпитваха единствено нещо като учудване — безпокойството и тревогата още не бяха настъпили. Липутин стоеше отпред, до самия труп. Виргински надничаше отзад през рамото му с едно много странно и някак дистанцирано любопитство: дори се повдигаше на пръсти, за да разгледа по-добре. Зад гърба на Виргински Лямшин само боязливо надзърташе от време на време и тутакси отново се криеше. Когато камъните бяха вързани и Пьотър Степанович се изправи, Виргински внезапно се разтрепера, плесна с ръце и високо и горестно възкликна:
— Не по тоя начин, не по тоя начин! Не, не по тоя начин!
Може би щеше да прибави още нещо към това толкова закъсняло възклицание, но Лямшин не го остави да продължи — както си стоеше зад гърба му, изведнъж се нахвърли и конвулсивно се вкопчи в него с две ръце, надавайки някакъв страхотен вик. Има такива моменти на силна уплаха, когато човек изведнъж започва да вика с такъв глас, какъвто не би могло да се предположи, че има, и понякога това изглежда дори много страшно. Лямшин издаваше някакъв нечовешки, животински вой. В припадъка си той все по-здраво се вкопчваше във Виргински — устата му беше широко отворена, очите страшно опулени, краката му лудо ритаха и воят не спираше нито за миг. Виргински до такава степен се уплаши, че изведнъж самият той нададе лудешки вик и с едно неподозирано за него ожесточение почна да се дърпа от ръцете на Лямшин, удряйки и дращейки с ръце, доколкото можеше да достигне зад гърба си. Най-сетне Еркел му помогна да се откопчи. Но когато уплашеният до смърт Виргински беше избягал на десетина крачки встрани, Лямшин изведнъж видя пред себе си Пьотър Степанович, отново нададе вик и се хвърли към него. Препъвайки се в трупа, политна напред и падна право върху Пьотър Степанович, при което тъй го стисна в прегръдките си, криейки същевременно главата си в гърдите му, че известно време нито Пьотър Степанович, нито притеклите се Толкаченко и Липутин можеха да направят каквото и да било. Пьотър Степанович викаше, псуваше, удряше го с юмруци по главата и най-сетне, поотскубвайки се криво-ляво (Толкаченко, Еркел и Липутин вече здраво държаха Лямшин за ръцете), извади револвера и го тикна в зейналата уста на Лямшин, който продължаваше да се дере, но и револверът не помогна — воят не спря, докато Еркел майсторски не натъпка в устата му копринената си кърпа. Междувременно Толкаченко му беше вързал ръцете с остатъка от въжето.