Виргински тръгна с Еркел. Предавайки Лямшин на Толкаченко, Еркел го доведе при Пьотър Степанович и онзи заяви, че се опомнил, разкайвал се, молел за прошка и дори не помнел какво се е случило с него. Пьотър Степанович си тръгна самичък по отвъдния бряг на езерото, заобикаляйки парка. Това беше най-дългият път. И остана много учуден, когато след известно време, почти на средата, го настигна Липутин.
— Пьотър Степанович, да знаете, че Лямшин ще издаде всичко!
— Не, ще се опомни и ще съобрази, че издаде ли ни, той ще е първият, който ще иде в Сибир. Сега никой няма да издаде. Дори вие.
— А вие?
— Безспорно, при най-малкото съмнение за измяна моментално ще ви натопя до един и вие много добре го знаете. Но няма да има измяна. Затова ли тичахте подире ми две версти?
— Пьотър Степанович, Пьотър Степанович, възможно е изобщо да не се видим повече!
— От къде на къде?
— Само едно ми кажете.
— Добре де, какво? Бих искал впрочем по-бързо да се разкарате оттук.
— Само едно, но истината: една-единствена ли е нашата петорка, или е вярно, че имало неколкостотин петорки? От най-върховни чувства питам, Пьотър Степанович, не от любопитство.
— Личи си по състоянието, в което сте изпаднали. Знаете ли какво, Липутин, вие сте по-опасен от Лямшин.
— Знам, знам, но чакам да ми отговорите само на това!
— Ама че глупав човек сте били! Че поне сега не ви ли е все едно вече дали е само нашата петорка, или са хиляди.
— Значи — само ние сме! Знаех си го! — викна Липутин. — През всичкото време го знаех, че сме само ние, още откогато…
И без да чака повече отговор на въпроса си, се обърна и бързо изчезна в тъмното.
Пьотър Степанович малко се позамисли.
— Не, никой няма да се издаде — каза той решително, — групата трябва да си остане група и да слуша или ще ги… Ама че калпав народ!
II
Най-напред се отби в квартирата си и грижливо, без никакво бързане подреди куфара си. Извънредният влак тръгваше в шест часа сутринта. Този извънреден сутрешен влак минаваше само веднъж седмично и съвсем отскоро, все още пробно. Пьотър Степанович наистина беше предупредил нашите за заминаването си, но им бе казал, че само за известно време, и то съвсем наблизо, а намеренията му всъщност бяха съвсем други. Като си стегна куфара и уреди сметката си с хазяйката, която беше своевременно предизвестена, той повика файтон и се премести у Еркел, който живееше близо до гарата. И чак след това, вече към един след полунощ, отиде у Кирилов, като се възползва отново от тайния вход на Федка.
Настроението му беше ужасно. Не стига другите неприятности (все още нищо не можеше да научи за Ставрогин), ами май тъкмо днес под секрет го бяха уведомили (най-вероятно от Петербург), че в най-скоро време го заплашва някаква опасност. Казвам „май“, защото не мога да го твърдя със сигурност. Сега, разбира се, какви ли не ги разправят в града за ония дни; но ако има някои да знаят изтънко кое как е било, те ще са ония, на които това им е работата. Аз мога само да предполагам, че Пьотър Степанович е забъркал някоя каша и извън нашия град, тъй че наистина може да са го уведомили. Дори съм убеден — въпреки циничното съмнение на обезверения и изпаднал в отчаяние Липутин, — че освен нашата е имал още поне две-три петорки (например в столиците), пък ако не чак петорки, то поне връзки и отношение, хем може би доста куриозни. Само три дни след заминаването му от столицата пристигна заповед незабавно да бъде арестуван — не знам вече дали заради нашите тукашни работи, или за нещо друго. Заповедта дойде тъкмо навреме, за да засили мистичния страх, който беше обзел началството и крайно лекомисленото до тоя момент общество, след като се разбра за тайнственото и многозначително убийство на студента Шатов (което дойде като капак на всички досегашни безобразия) и съпътстващите случая крайно загадъчни обстоятелства. Но заповедта беше закъсняла — по това време Пьотър Степанович, вече под чуждо име, се намираше в Петербург и надушил накъде отива работата, моментално се беше измъкнал в странство… Впрочем аз ужасно изпреварих събитията.