— Мълчи! Убил си го, защото в Женева те заплю в лицето!
— И за това, и за други неща. За много неща. Впрочем без ни най-малко да съм бил озлобен. Какво скачате? Какви са тия фокуси? Охо! Значи тъй, а!…
Пьотър Степанович скочи и вдигна револвера си. Защото Кирилов изведнъж бе грабнал от перваза на прозореца своя приготвен и зареден още от сутринта револвер. Стояха с насочени револвери, готови за стрелба. Кирилов злобно се изсмя.
— Подлец, признай, че одеве извади револвера, защото очакваше да те застрелям… Но няма да те застрелям… макар че… макар че…
И отново насочи револвера си към Пьотър Степанович, взимайки го на мушка, сякаш безсилен да се откаже от удоволствието поне да си представи как ще му тегли куршума. Пьотър Степанович изчакваше с пръст на спусъка, изчакваше последния момент, рискувайки, разбира се, пръв да получи куршум в челото — от тоя „маниак“ всичко можеше да се очаква. Но ето че задъхан, разтреперан, неспособен дори да говори, „маниакът“ най-сетне отпусна ръка.
— Хайде, поиграхме си и край — свали оръжието и Пьотър Степанович. — Сигурен бях, че от ваша страна е игра. Но трябва да ви кажа, че доста рискувахте: като нищо можех да натисна спусъка.
И доста спокойно седна на дивана и си наля чай — впрочем ръката му малко трепереше. Кирилов остави револвера на масата и почна да се разхожда напред-назад.
— Няма да пиша, че съм убил Шатов, и… сега нищо няма да пиша. Няма да оставя писмо!
— Тъй, а?
— Тъй.
— Каква подлост, каква глупост! — позеленя от яд Пьотър Степанович. — Предчувствах го впрочем. Трябва да знаете, че никак не съм изненадан. Впрочем, както щете. Ако можех да ви накарам със сила, щях да ви накарам. Вие впрочем сте подлец — все повече и повече не можеше да се владее Пьотър Степанович. — Като ни молехте да ви дадем пари, какво ли не обещавахте… но знайте, че няма да си изляза оттука току-тъй, ще си направя поне удоволствието да ви видя как ще си пръснете черепа.
— Искам незабавно да излезеш — спокойно застана срещу него Кирилов.
— А, не, няма го майстора — отново се хвана за револвера Пьотър Степанович, — току-виж, от страх и подлост ви е скимнало да отложите, пък утре да направите донос, та пак да се снабдите с парици — като нищо ще ви платят. Знам ги аз такивата като вас, на всичко са способни! Но не се бойте, всичко съм предвидил: няма да си ида оттука, преди да съм ви пръснал черепа. Хем със същия тоя револвер, дето и на оня подлец Шатов, ако ви скимне да се отметнете от намерението си, дяволите да ви вземат.
— Непременно ли ти се иска да видиш и моята кръв?
— Разберете, не е от злоба — лично на мен ми е все едно. Единствено за да съм спокоен за делото. Нали виждате, че не може да се разчита на хората. Казвам ви, че не я разбирам тая ваша фантазия: сам да си слагате край на живота. Нито аз съм ви го измислил, нито съм ви карал — сам сте си го измислили и сте го съобщили, при това не на мен, а на други членове в странство. При това много добре знаете, че никой не ви е дърпал за езика, никой не ви е познавал дори — самият вие сте отишли да им се изповядате, от сантименталност. Какво да се прави сега, щом въз основа на приказките ви още тогава — с ваше съгласие и по ваше предложение (забележете — по ваше предложение!) — е съставен известен план за тукашните действия, който е вече невъзможно да се измени. Самият вие тъй се поставихте, че знаете твърде много. И ако изведнъж откачите и утре хукнете да правите донос, това ще ни бъде крайно неизгодно, как си го мислите вие? Не, не, драги! Поели сте веднъж задължението, дали сте дума, взели сте пари. Не можете да го отречете…
Пьотър Степанович много се беше разпалил, но Кирилов отдавна не го слушаше. Потънал в мислите си, отново крачеше напред-назад из стаята.
— Жал ми е за Шатов — каза той и отново застана пред Пьотър Степанович.
— Че и на мен ми е жал, ако е въпросът, но нима…
— Мълчи, подлец! — ревна Кирилов, правейки страшно и недвусмислено движение. — Ще те убия!
— Добре де, добре, излъгах те, приемам, никак не ми е жал: хайде, стига, стига! — уплашено скочи Пьотър Степанович, закривайки се с ръка.
Кирилов пак тъй внезапно се успокои и отново закрачи.
— Няма да отлагам — именно сега искам да се убия — всички са подлеци!
— Това вече е идея! Разбира се, всички са подлеци и тъй като един порядъчен човек просто не може да изтрае тоя подъл свят…
— Глупак; не съм порядъчен; и аз съм същият подлец, какъвто си ти, каквито са всички. Никъде го няма тоя порядъчен човек.