— Разбра го най-сетне! Слушайте, Кирилов, нима с вашия ум досега не ви е било ясно, че всички са еднакви, че няма подобри и по-лоши, а само по-умни и по-глупави, и че щом всички са подлеци (което впрочем е глупост), излиза, че няма как да съществува човек, който да не е подлец?
— Я! Ама ти наистина ли не се превземаш? — погледна го с известно учудване Кирилов. — Говориш разпалено и просто… Мигар и такивата като тебе имат убеждения?
— Кирилов, никога не съм могъл да разбера защо искате да се самоубивате. Знам само, че по убеждение… твърдо убеждение. Но ако изпитвате, тъй да се каже, нужда да излеете душата си, съм на вашите услуги… Само трябва да имате предвид, че времето напредва…
— Колко е часът?
— Охо, точно два — погледна часовника си Пьотър Степанович.
„Май има още надежда да се разберем“ — помисли той.
— Нямам какво да ти казвам на тебе — промърмори Кирилов.
— Помня, че беше нещо за бога… нали ми го обяснявахте веднъж, дори два пъти. Ако се застреляте, ще станете бог, нали тъй беше?
— Да, ще стана бог.
Пьотър Степанович дори не се усмихна, чакаше; Кирилов му хвърли проницателен поглед.
— Вие сте политически мошеник и интригант, целите да го обърнем на философия и патос, да се успокоя, та като ми мине ядът и се примиря, да измолите писмото, че съм убил Шатов.
Пьотър Степанович отговори с почти искрено простодушие:
— Хубаво де, и такъв да съм, не ви ли е все едно в последните минути? Тъй де, кажете ми, за какво сме седнали да се караме: вие сте такъв, аз съм инакъв, и какво от това? И на всичко отгоре сме…
— Подлеци.
— Да, ако щете, и подлеци. Но нали знаете, че това са само думи.
— Цял живот съм искал да не са само думи. Затова живях, защото го исках. И сега всеки ден искам да не са само думи.
— Тъй е, всеки търси да му е по-добре. Говедото, че е говедо… сиреч всеки търси един вид комфорт. Открай време се знае.
— Комфорт ли, казваш?
— Хайде, да не се хващаме за думата.
— Не, не, добре го каза; нека да е комфорт. Бог е необходим и затова трябва да го има.
— И тъй да е, чудесно.
— Но аз знам, че го няма и не може да го има.
— Това е по-точно.
— Как не разбираш, че не може да се живее с тия две мисли едновременно.
— Че да се изпозастреляме ли?
— Как не разбираш, че човек може да се застреля единствено поради това? Не разбираш, че може да има такъв човек, един-единствен от всичките ви хиляди милиони, който не желае и няма да го понесе.
— Едно разбирам аз — че май се колебаете… И това е много лошо.
— Ставрогин също го изяде идеята — не чу забележката му Кирилов, който продължаваше мрачно да крачи из стаята.
— Какво? — наостри уши Пьотър Степанович. — Каква идея? Казвал ли ви е нещо?
— Не, сам се досетих: Ставрогин и да вярва, не си вярва, че вярва. Ако пък не вярва, не си вярва, че не вярва.
— Е, у Ставрогин има и нещо друго, по-умно от това… — свадливо промърмори Пьотър Степанович, обезпокоен от обрата на разговора и бледността на Кирилов.
„Дявол да го вземе, няма да се застреля — мислеше си той, — предчувствах го, винаги съм го предчувствал; мозъчна еквилибристика и нищо повече; ама че калпав свят!“
— Ти си последният, който е с мене: не бих искал да се разделяме с лошо — подари му изведнъж нова надежда Кирилов.
Пьотър Степанович не бързаше с отговора. „Дявол да го вземе, каква ли е пък тая?“ — отново си помисли той.
— Повярвайте ми, Кирилов, аз нямам нищо против вас като човек и винаги…
— Ти си подъл, ти лъжеш. Но и аз съм като тебе и ще се застрелям, а ти ще оставаш жив.
— Тоест искате да кажете, че съм паднал толкова ниско, че ще продължа да живея.
Пьотър Степанович все още не можеше да си отговори дали в момента беше изгодно да продължава този разговор и реши „да се остави на обстоятелствата“. Но тонът на превъзходство, нескритото презрение на Кирилов и по-рано винаги го бяха дразнили, а сега, кой знае защо, го дразнеха повече от всякога. Може би защото Кирилов, комуто след някой и друг час предстоеше да умре (Пьотър Степанович не изпускаше предвид и това), му се струваше вече някакъв получовек, същество, което вече няма правото да проявява високомерие.
— Ама вие май ми се перчите с това, дето уж ще се застрелвате?
— Винаги ми е било чудно, че всички остават живи — не чу подхвърлянето му Кирилов.
— Хм, да допуснем, че в това има нещо, но…
— Маймуна! — с всичко се съгласяваш, само и само да не ме изтървеш. Мълчи, нищо няма да разбереш. Щом няма бог — значи, аз съм бог.
— Е, това е, което така и не можах да разбера: от къде на къде ще сте бог?
— Ако има бог, всичко е негова воля и тая му воля не ми позволява. Ако няма — моята воля е моя и аз съм длъжен да проявя своето своеволие!