— Така спокойно гледате хората — малко плахо отбеляза той, сякаш искаше да го предупреди за нещо.
— Че защо не? Не бива още да се крия. Рано е. Не се тревожете. Едно ме е страх, да не ми се изтърси отнякъде Липутин. Надуши ли — няма спасение.
— Пьотър Степанович, те са ненадеждни — решително каза Еркел.
— Липутин ли?
— Всички, Пьотър Степанович.
— Вятър, сега всички са свързани с вчерашното. Нито един няма да измени. Кой е тоя, дето ще иде сам да се дави, ако не е откачил?
— Те ще откачат, Пьотър Степанович.
Тази мисъл явно бе посещавала и Пьотър Степанович, затова забележката на Еркел още повече го разсърди:
— Какво става с вас, Еркел, да не би и вие да сте се уплашили? А аз разчитам на вас повече, отколкото на всички останали. Нали видях кой колко струва. Да знаете, че ви ги оставям на вас и още днес им съобщете всичко устно, вие ще отговаряте за всичко, което ви казах. Обиколете ги още тази сутрин. А утре или вдругиден, когато ще бъдат в състояние да слушат, съберете ги и им прочетете писмената ми инструкция… но повярвайте ми, че още утре ще са в състояние, защото ужасно ще се уплашат и ще омекнат като восък… Главното е вие да не обесвате нос.
— Ох, Пьотър Степанович, по-добре да не бяхте заминавали!
— Че аз само за няколко дни и веднага се връщам.
— Пьотър Степанович — внимателно, но твърдо каза Еркел, — ако ще да отивате и в Петербург. Мигар не разбирам, че вършите онова, което е необходимо за общото дело.
— Не съм очаквал друго от вас, Еркел. А щом сте се сетили, че заминавам за Петербург, сигурно разбирате и това, че вчера не можех да им го кажа, за да не ги уплаша. Нали ги видяхте на какво бяха заприличали. Но вие разбирате, че го правя за делото, за главното и най-важното дело, за общото дело, а не за да се измъкна, както си мисли един Липутин.
— Пьотър Степанович, ако ще и в странство да отивате, пак ще разбера, защото вие трябва да запазите своята личност, защото вие сте всичко, а ние — нищо. Ще го разбера, Пьотър Степанович.
Дори гласът му трепереше на горкото момче.
— Благодаря ви, Еркел… Ох, стиснахте болния ми пръст (хващайки го за ръката, Еркел беше стиснал грижливо превързания с черна тафта ухапан пръст). — Още веднъж ви казвам обаче, че наистина отивам в Петербург само да понадуша туй-онуй и веднага се връщам, може би още вдругиден. Като се върна, ще отседна у Гаганов. Появи ли се някаква опасност, аз съм първият, който ще дойде да я посрещнем заедно. Ако се наложи да се забавя в Петербург, моментално ще ви съобщя… по един мой начин, а вие — на тях.
Раздаде се вторият звънец.
— А, значи, пет минути остават до тръгване. Вижте какво, никак не бих искал тукашната група да се разтури. Не че ме е страх и не става дума за мене — такива групи колкото щеш и една повече, една по-малко, няма значение… но никога не е излишно да са повече. За вас впрочем съм спокоен, макар да ви оставям самичък с тия изроди: не се бойте, никой няма да направи донос, няма да посмее… А-а, и вие ли днес? — обърна се той радушно със съвсем друг глас към младия момък, който се бе приближил да се здрависат. — Не знаех, че и вие тръгвате с извънредния. Къде, при майчето ли?
Майчето на младия момък беше най-богатата помешчица от съседната губерния, а самият той се падаше далечен роднина на Юлия Михайловна и бе гостувал в града около две седмици.
— Не, по-надалече, отивам в Р… Предстои ни цели осем часа да живеем във влака. А вие за Петербург ли? — засмя се младият момък.
— Защо пък точно в Петербург, а не другаде? — още по-радушно се засмя и Пьотър Степанович.
Младият момък се закани с пръста на ръкавицата си.
— Да, да, отгатнахте — тайнствено му зашепна Пьотър Степанович, — нося писма на Юлия Михайловна и трябва да обиколя три-четири особи, хем какви! Да им се невидяло на особите, между нас казано. Ама пусти дълг.
— Тя пък какво се е уплашила толкова? — зашушука и младият момък. — Вчера дори отказа да ме приеме. Според мен няма какво да се плаши за мъжа си, напротив, той толкова импозантно се сгромоляса на пожара, че… тъй да се каже, без да си жали живота и прочие…
— Ха, кажете де — разсмя се Пьотър Степанович, — страх я било, видите ли, че вече са писали оттук… тоест някои господа… С една дума, главното е Ставрогин; тоест княз К… Как да ви кажа, то е цяла история, из пътя ще ви разкажа туй-онуй, впрочем доколкото ми позволява рицарското възпитание… Запознайте се, моят роднина прапоршчик Еркел.
Младият момък, който все попоглеждаше Еркел, се докосна до шапката си; Еркел сдържано се поклони.