— Още сега ще му пиша. Ако е тъй, значи всичко е едно нищо и половина. Чисти глупости! Пък и Даря си я знам аз; глупости.
— За Дашенка, признавам си, сбърках. Само едни най-обикновени разговори, и то най-открито. Ама тогава много се бях разстроила, сестро. Пък нали видях, че и Лиза пак се сближи с нея, както преди…
Варвара Петровна още същия ден писа на Nicolas, умолявайки го да се прибере поне месец преди определения срок. И все пак във всичко това за нея си оставаше нещо тъмно и неизвестно. Цялата тази вечер и цялата нощ мисли и премисля. Мнението на Прасковя й се струваше твърде наивно и сантиментално. „Прасковя цял живот си е била твърде чувствителна, още от пансиона — мислеше тя, — не е такъв Nicolas, че да се докачи от насмешките на едно момиче. Ако наистина са скъсали, друга ще е била причината. Тоя офицер обаче го доведоха тук със себе си и се е настанил в къщата им като роднина. Пък и за Даря нещо много бързо се покая Прасковя: ще рече, премълчала е нещо, нещо, дето не щя да го каже…“
На разсъмване у Варвара Петровна съзря проект с един удар да свърши поне с едно от недоуменията си — проект забележителен по своята неочакваност. Какво е изпитвала, когато го е създавала — трудно е да се каже, пък и не се наемам предварително да тълкувам всички противоречия, от които се състоеше. Като хроникьор се ограничавам само с това, да изложа събитията в точния им вид, точно така, както бяха станали, и не е моя вината, ако изглеждат невероятни. Длъжен съм обаче още веднъж да засвидетелствам, че до сутринта у нея не бяха останали никакви подозрения спрямо Даша, а което е право, никога и не бе ги имало; твърде сигурна беше тя в нея. Пък и изобщо не допущаше мисълта, че нейният Nicolas може да се увлече по нейната… Даря. Сутринта, когато Даря Павловна наливаше чая на чайната масичка, Варвара Петровна я гледа дълго и втренчено и може би за двайсети път от вчера насам уверено си каза наум: „Вятър работа!“
Забеляза само, че Даша изглежда някак уморена и че е още по-свита отпреди, още по-апатична. След чая, според установения веднъж завинаги обичай, двете седнаха да бродират. Варвара Петровна поиска да й даде пълен отчет за впечатленията от странство, предимно за природата, жителите, градовете, обичаите, изкуството им, промишлеността — за всичко, което е успяла да забележи. Нито един въпрос за Дроздови и за живота с Дроздови. Даша, която седеше до нея на работната й масичка — помагаше в бродерията, вече цял половин час разказваше със своя равен, еднообразен, но малко слаб глас.
— Даря — прекъсна я изведнъж Варвара Петровна, — нямаш ли нещо такова, по-особено, което би искала да ми кажеш?
— Не, нищо — помисли мъничко Даша и погледна Варвара Петровна със светлите си очи.
— В душата, в сърцето, на съвестта?
— Нищо — тихо, но с някаква мрачна сигурност повтори Даша.
— Тъй си го знаех! Знай, Даря, че аз никога няма да се усъмня в тебе. Сега седи и слушай. Мини на този стол, седни отсреща, искам цялата да те виждам. Така. Слушай сега — искаш ли да се омъжиш?
Даша отвърна с дълъг въпросителен поглед, впрочем не твърде учуден.
— Чакай, мълчи. Първо има разлика в годините, много голяма; но ти най-добре знаеш, че това са глупости. Ти си разумна и в твоя живот не бива да станат грешки. Впрочем той още е красив мъж… С една дума, Степан Трофимович, когото ти винаги си уважавала. А?
Даша погледна още по-въпросително и този път не само се учуди, но и силно се изчерви.
— Чакай, мълчи; не бързай! Ти, макар и да имаш пари по моето завещание, но умра ли аз, какво ще стане с тебе, па било и с пари? Ще те излъжат, ще ни вземат парите и точка — загиваш. А омъжиш ли се за него, ставаш жена на известен човек. Гледай сега от другата страна: умра ли аз сега — макар и да го осигуря, — какво ще стане с него? А аз разчитам на тебе. Чакай, не съм свършила: той е лекомислен, той е мухльо, жесток, егоист, с лоши навици, но ти ще го цениш преди всичко защото ги има и много по-лоши от него. Ти да не би да си мислиш, че искам да се отърва от тебе, та съм тръгнала да те харизвам на някакъв мръсник? А главното — ще го цениш, защото аз го искам — отсече тя нервно, — чуваш ли? Какво си се вторачила?
Даша все мълчеше и слушаше.
— Чакай, потрай малко! Той е баба — толкоз по-добре за тебе. Жалка впрочем баба; ей толкова не заслужава да го обича една жена. Но заслужава да го обичат заради неговата беззащитност, и ти го обичай за тая му беззащитност. Нали ме разбираш? Разбрали ме?