Цялото отсъствие на Варвара Петровна от града бе продължило осем дни. Заедно с нея, със собствената й карета, беше пристигнала и Софя Матвеевна, която, изглежда, завинаги оставаше да живее при нея. Ще отбележа само, че когато Степан Трофимович беше изгубил съзнание (същата онази сутрин), Варвара Петровна незабавно отново бе отстранила Софя Матвеевна от къщата и лично се бе грижила за болния до самия му край; повикала я беше чак когато бе издъхнал. И не беше й дала думица да възрази на нейното предложение (по-скоро — заповед) — завинаги да се засели в Скворешники.
— Глупости, глупости — заедно ще тръгнем да продаваме евангелия. Никого нямам вече на тоя свят!
— Но вие имате син — обади се Залцфиш.
— Нямам син аз! — отряза Варвара Петровна и като да предрече.
Глава осма
Заключение
Безчинствата и престъпленията бяха разкрити извънредно бързо, много по-бързо, отколкото е предполагал Пьотър Степанович. Почна с туй, че през нощта, когато бяха убили мъжа й, Маря Игнатиевна се събуди още преди разсъмване, потърси го и изпадна в неописуема тревога, че не го вижда край себе си. При нея нощувала и наетата от Арина Прохоровна слугиня. След като не могла да я успокои, още щом се поразвиделяло, изтичала за Арина Прохоровна, уверявайки нещастната жена, че тя сигурно ще знае къде е мъжът й и кога ще се върне. В същото това време Арина Прохоровна си имаше собствени грижи: вече знаеше от мъжа си за нощния подвиг в Скворешники. Беше се прибрал у дома чак в единайсет часа в ужасен вид и в ужасно състояние: кършейки ръце, се хвърлил по очи на кревата и разтърсван от конвулсивни ридания, непрекъснато повтарял едно и също: „Не е това начинът; не е това начинът!“ Разбира се, накрая беше признал всичко на Арина Прохоровна, впрочем единствено на нея от цялата къща. Тя го беше оставила да лежи, внушавайки му най-строго, че „ако ще хленчи, да си запушва устата с възглавницата, та да не се чува, и че ще излезе последен глупак, ако утре по някакъв начин се издаде“. Но все пак и тя се позамислила и тутакси се заела да поразтреби за всеки случай туй-онуй в къщата: и наистина беше скрила или унищожила разни подозрителни книжа, книги и може би дори прокламации. Същевременно беше разсъдила, че собствено казано, нея, сестра й, леля й, студентката, а може би дори дългоухия й брат нищо не ги заплашва. И когато на сутринта дотърчала слугинята, беше отишла при Маря Игнатиевна без колебание. Впрочем, наред в другото, страшно й се искаше час по-скоро да разбере вярно ли е онова, което с изплашен, обезумял, приличен на бълнуване шепот й бе съобщил снощи мъжът й относно сметките на Пьотър Степанович за приноса на Кирилов към общото дело.
Но беше закъсняла: след като пратила слугинята и останала самичка, Маря Игнатиевна не се стърпяла, станала от леглото, метнала отгоре си някаква дреха, май нещо много леко и неподходящо за сезона, и отишла при Кирилов, смятайки, че той най-добре от всички може да я осведоми относно мъжа й. Можете да си представите как е подействала на родилката гледката, която е заварила. Интересното е, че не бе прочела предсмъртното писмо на Кирилов — изобщо не го е забелязала в уплахата си. Изтичала в своята стаичка; грабнала бебето и тръгнала с него по улицата от къща на къща. Утрото беше влажно, имаше мъгла. Не срещнала никакви минувачи. Тичала, задъхвайки се, по студената кишава кал и накрая взела да чука по вратите на къщите; в една къща не й отворили, в друга дълго се бавили да отворят — тя не дочакала и нетърпеливо се хвърлила към трета къща. Било къщата на търговеца Титов. Появяването й предизвикало голяма суматоха, пищяла и несвързано уверявала, че са „убили мъжа й“. Титови познавали Шатов и били горе-долу запознати с историята му; освен това се ужасили, че на другия ден след раждането гола и боса тича в тоя студ по улиците с почти голо бебе в ръцете. Отначало помислили, че бълнува, още повече, не можело да се разбере — кой е убит: Кирилов или мъжът й? Като разбрала, че не й вярват, тя пак искала да хукне навън, но я спрели насила — разправят, че страшно викала и се дърпала. Отишли в къщата на Филипов и след два часа за самоубийството на Кирилов и за предсмъртното му писмо знаеше целият град. Полицията се обърнала към родилката, която все още била на себе си, и веднага станало ясно, че не е чела писмото на Кирилов, а откъде знае за убийството на мъжа си, тъй и не могли да научат от нея. Викала само: „Щом тоя е убит, значи и мъжа ми са убили; те бяха заедно!“ Към обед беше изпаднала в несвяст и след три дни, тъй и без да дойде на себе си, се помина. Бебето беше умряло още преди това от простуда. Като не намерила Маря Игнатиевна в стаята, Арина Прохоровна си направила сметката, че работата е лоша, рекла да си върви, но се спряла на вратата и пратила слугинята „да пита господин Кирилов не е ли там Маря Игнатиевна и не знае ли нещо за нея“. Пратеничката се върнала, вдигайки цялата улица накрак с виковете си. Придумвайки я да не крещи и да не съобщава никому посредством знаменития аргумент „има да те влачат по съдилищата“ — Арина Прохоровна се измъкнала навън.