Разправят, че пълзял на колене, ридал, целувал пода, крещейки, че не е достоен да целува дори ботушите на стоящите пред него сановници. Успокоили го и проявили дори внимание. Казват, че разпитът се проточил цели три часа. Казал всичко, разкрил цялата „кухня“, всичко, което знаел, всички подробности; избързвал напред, бързал да признае, издавал дори онова, което не било нужно, без да го питат. Оказва се, че знаел доста и доста добре бе представил нещата: трагедията на Шатов и Кирилов, пожарът, смъртта на Лебядкини и прочие минаха на заден план. На преден план излезе Пьотър Степанович, тайната организация, групите, мрежата. На въпроса: защо са извършени толкова убийства, скандали и мръсотии? — той дори твърде припряно отговорил, че за „систематично разклащане на устоите, за систематично разлагане на обществото и всичките му начала; за да се обезкуражат всички, да станат бъркотии и здраво да се пипнат юздите на разклатеното по тоя начин общество, което е болно и разкиснато, цинично и невярващо в нищо, но жадува за някаква ръководна идея и за самосъхранение, и опирайки се на цяла една мрежа от петорки, които през това време действат, вербуват и използват практически всички средства и всички слаби места, до които могат да се докопат, да се развее знамето на бунта“. В заключение казал, че Пьотър Степанович организирал в нашия град само първата проба за подобно систематично безредие, тъй да се каже — програма за по-нататъшни действия за всички други петорки; и че това впрочем е неговото собствено (на Лямшин) разбиране, негова догадка — „та началството да знае и да не забравя до каква степен благонадеждно и откровено си е признал и разяснил всичко и, значи, ако се наложи, той и занапред може да прави услуги на началството“. На конкретния въпрос: много ли са петорките? — отговорил, че са безкрайно много, че цяла Русия е покрита с мрежа, и макар да не бе представил доказателства, мисля, че отговорът му е бил напълно искрен. Представил беше само печатната програма на организацията (печатана в странство) и проекта за развитието на системата и по-нататъшните й действия, написана макар и като чернова, но собственоръчно от Пьотър Степанович. Оказа се, че всичко онова за „разклащането на устоите“ Лямшин цитира буквално по тая чернова, не пропускайки дори точките и запетаите, макар да бе обявил, че това са лично негови мисли и съображения. Относно Юлия Михайловна, дори без да го пита някой и по един безкрайно смешен начин, заявил, че Юлия Михайловна била „невинна и че нея просто я измамили“. Интересното е обаче, че изцяло отричаше Николай Всеволодович да е участвал в тайната организация и да е имал някакво споразумение с Пьотър Степанович (Лямшин, разбира се, си нямаше никакво понятие за заветните и всъщност смехотворни планове на Пьотър Степанович относно Ставрогин). По думите му смъртта на Лебядкини е била нагласена само от Пьотър Степанович, без каквото и да било участие на Николай Всеволодович, с коварната цел да го ангажира с престъплението и следователно да го постави в зависимост от себе си; но вместо благодарността, на която несъмнено и лекомислено е разчитал, Пьотър Степанович си навлякъл само гнева и дори отчаянието на „благородния“ Николай Всеволодович. И пак припряно и без да го питат, с явен умисъл, намекнал, че Ставрогин бил едва ли не много важна птица, но че тук имало някаква тайна; че живял у нас, тъй да се каже incognito, че имал специални поръчения и че е много възможно отново да си дойде от Петербург (Лямшин беше сигурен, че Ставрогин е в Петербург), но вече по друг начин, в друго положение и в свитата на лица, за които може би скоро ще се чуе и у нас, и че всичко това той го е чул лично от Пьотър Степанович, „тайния враг на Николай Всеволодович“.
Ще направя едно нотабене. Два месеца по-късно Лямшин си призна, че тогава умишлено е предпазил Ставрогин, разчитайки на протекцията му, надявайки се, че Ставрогин ще му издейства намаление на присъдата и ще го снабди с пари и препоръчителни писма за заточението. От това признание се вижда, че наистина е имал преувеличена представа за положението на Николай Всеволодович.
Разбира се, още същия ден арестуваха и Виргински, а заедно с него в бързината и цялата къща. (Арина Прохоровна, сестра й, леля й и дори студентката отдавна вече са на свобода; говори се, че в най-скоро време непременно щял да бъде пуснат и Шигальов, тъй като не попада в нито една от категориите на обвиняемите; впрочем това са все още само приказки.) Виргински веднага беше направил пълни признания; беше болен и имаше температура, когато го бяха арестували. Разправят, че почти се зарадвал. „Олекна ми“, казал уж той. Чува се, че сега давал показанията си откровено и дори с известно достойнство, като не отстъпвал ни на йота от „светлите си надежди“, проклинайки същевременно политическия път (в противоположност на социалния), по който лекомислено и случайно бил увлечен от „вихъра на обстоятелствата“. Поведението му по време на убийството се разкрива в една смекчаваща вината му светлина и като че ли и той може да разчита на една не толкова тежка участ. Тъй поне се говори.