От друга страна, това са оценки и анализи, свързани с идеята за дълбокия интерес на писателя към патологичните състояния на човека. В „Бесове“ той търсел измеренията на тази патология в аспекта на социалните движения. Този мотив, който започва да звучи още в началото на 70-те години на миналия век, намира впоследствие голямо развитие във фройдистките, а по-късно и в екзистенциалистките интерпретации върху творчеството на Достоевски.
Трета група критици и изследователи търсят в романа религиозно-мистични моменти, тълкуват го като своеобразен опит на писателя за художествена интерпретация на християнското учение — както тълкуват впрочем и цялото творчество на Достоевски.
Много интересно е обстоятелството, че още с появата си на бял свят „Бесове“ обижда, засяга, нервира всички без изключение обществени течения — от крайните нихилисти до крайните реакционери. Докато едните виждат в романа клевета срещу силите на „прогреса“, другите са недоволни от окарикатуряването на официалните представители на властта. Клерикалите намират, че Достоевски отстъпва от позициите на православието, стига дори до ерес и изобщо описва по-скоро своето неверие, отколкото своята вяра. Западниците са дълбоко засегнати от жлъчната пародия на техните обществени позиции, те никога няма да простят на Достоевски карикатурите на Т. Н. Грановски (Степан Трофимович Верховенски) и Н. С. Тургенев (Кармазинов). Славянофилите също са шокирани от почти еретическите превъплъщения и тълкувания на тяхната знаменита триада — „православие — самодържавие — народност“.
С една дума, обидени са всички: и „баща“, и „деца“, и „базаровците“, и техните либерални духовни родители, и просветените реформатори, и крайните клерикали. Може би това е дало право на начинаещия тогава критик Вс. С. Соловьов (брат на философа) да заключи, че романът ще получи обективна оценка в една по-отдалечена епоха, „когато се види резултатът от съвременните явления“.
Отношението на марксистката критика към „Бесове“ години наред се характеризира с известна едностранчивост и противоречивост на представите за романа като „най-талантливия и най-злостния от безбройните опити да се опорочи революционното движение от седемдесетте години“ (М. Горький, т. 24, с. 475). Това отношение има своите исторически, психологически, социално-политически и дори социално-педагогически основания и обяснения, които, макар и извънлитературни, в никой случай не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. Същественото е обаче, че през последните десетилетия постепенно се стигна до едно преразглеждане и преодоляване на традиционната едностранчива трактовка на романа. На преден план излизат оценките за романа като вярна картина на разложението на руската бюрократична държава и руското дворянство, на безпътицата, в която е изпаднала руската интелигенция, на духовната нищета на радетелите за обновяване на Русия в духа на буржоазна Европа, а също така като унищожителна критика на различните варианти на дребнобуржоазната идеология, най-вече нейните крайни, анархо-индивидуалистични измерения и прояви. И действително съвременното литературознание смята за съществени именно антианархистичните, антибланкистките, антитоталитарните аспекти на „Бесове“, критиката, която Достоевски отправя срещу крепостническа и либерална Русия, искрения му стремеж да предварди света и Русия от последствията на тежкото заболяване, което ги е обзело — липсата на нравствени ценности и устои. „Историята опровергава скептичната и враждебна оценка на търсенията на руската революционна младеж от 1860-те години, на възможностите и перспективите на тогавашното освободително движение, която Достоевски се стреми да потвърди със своя анализ на «делото Нечаев», както «опровергава» и неговата «критика» на социализма. Но пак тя показа, че уроците на нечаевщината, критичният анализ, на който я подлага Достоевски в своя роман-предупреждение, при всичката, отбелязана от Шчедрин и други представители на тогавашната демократична критика, пристрастност на този роман, са важни не само за миналото, но и за настоящето, защото дават възможност по-дълбоко да се разберат много явления на разпадането на обществото, характеризиращо «империалистическата» епоха, помагат в наше време да се прокара разграничителна черта между «научния» социализъм и различните форми на «дребнобуржоазно-анархистичните» идеи и настроения, открито реакционни или псевдореволюционни, които по самата си социална и идеологическа природа са дълбоко враждебни на етиката на социалистическото движение, на хуманистичните принципи и идеали на съветското общество“ (Г. М. Фридлендер, Ф. М. Достоевский, Полн. собр. соч., т. 12, с. 155, коментар към романа „Бесове“).