Тази особеност на героя на Достоевски, особените връзки между персонажите му са характерни за всички негови големи романи. В „Бесове“ обаче ги виждаме като че ли най-ярко откроени (или поне така му се струва на преводача). Много естествено тези връзки са дълбоко скрити в неразчленимата, монолитна и жива тъкан на произведението и опитите да се експлицират, да се разчленят и покажат всяка поотделно непоносимо опростяват и изопачават нещата. Но ако наистина се опитаме да изградим у себе си една що-годе фиксирана представа за сложния и противоречив образ на Николай Ставрогин, представа, която сме извлекли спонтанно от прочита на целия роман, а след това внимателно наложим върху нея всичко, което Ставрогин ни съобщава за себе си, и всичко, което ни съобщават за него другите, онова, което Ставрогин мисли за себе си, и онова, което другите мислят за него, ако извършим тази логическа операция, с изненада ще установим наличието на огромни празноти и несъвпадения. Празнотите ще се запълнят и несъвпаденията ще изчезнат едва когато съпоставим тази цялостна представа за образа на Ставрогин със също тъй цялостните образи на всички останали герои — второстепенни, третостепенни, епизодични и ненаименувани дори.
Това се отнася впрочем за всеки художествен образ, такава е вътрешната логика на неговото развитие и на развитието на художественото произведение изобщо. У Достоевски обаче полифоничният метод позволява да се достигне до пълна свобода на вътрешната мотивация и на взаимоотношенията между героите. Връщайки се към образа на Николай Ставрогин като герой, който по мнението на самия автор носи в себе си „пелия патос“ на романа, ще видим, че не само в образа на Степан Трофимович можем да доловим неговото лениво и безпредметно фрондьорство, опустошителното му равнодушие, безкрайната му самовлюбеност и достигащия до загуба на чувство за самосъхранение жертвоготовен егоизъм. В „богочовечието“ на Шатов, в „човекобожието“ на Кирилов, в абсурдното доктринерство на Шигальов стои по един Ставрогин. Друг, ужасен Ставрогин се показва зад маската на неговата „маймунка“ — Пьотър Степанович Верховенски. Ставрогин прозира в нелепото поведение на Маврикий Николаевич, в поривите на Виргински, дори в тъпото високомерие на княз Н., за когото знаем само, че носи страшно заострени колосани яки. А нима трагичните колебания и терзания на Ставрогин във връзка с тайната на брака му с Маря Тимофеевна и страстта му към Лиза (нито той, нито някой друг, дори Хроникьора не коментира това) не са ни богато разкрити у капитан Лебядкин, който буквално загива под двойното бреме на същата тази тайна и на същата тази любовна страст. Наистина — карикатура, но трагична карикатура, защото е карикатура на Ставрогин.
В „Бесове“ Достоевски често прибягва до карикатурата и това също дава повод на някои критици да го упрекват в увлечение по памфлетното начало. Но работата всъщност е там, че не Достоевски прави карикатура на Пьотър Степанович, на Шигальов, на Липутин, на Лебядкин и дори на Степан Трофимович, а че Николай Ставрогин, романтичният, демоничният, байроновският герой на Достоевски, неговият Печорин, вижда себе си в тях, намира себе си в тях именно по такъв карикатурен начин и това е същността на неговото страдание. И Кирилов, и Шатов, и двамата Верховенски, Липутин, Лебядкин, Маврикий Николаевич, дори Фон Лембке са някакъв вариант на Ставрогин. И при това не вариант, който е евентуално възможен, а съвсем реален вариант. Николай Ставрогин вече е бил Шатов, бил е Кирилов, бил е Лебядкин и в момента продължава да бъде и ще бъде и занапред — така стоят нещата в самосъзнанието на героя.
Понякога Достоевски доста явно подсказва тази мисъл. Какво представлява например трагикомичният опит на Липутин да се измъкне сух от водата? Спомнете си — той си е приготвил паспорт за чужбина, пари, той се разкъсва от страхове и колебания, но накрая участва в престъплението, бяга в Петербург и… вместо да замине за странство, изведнъж го удря на пиянство и разгулен живот, докато не го арестуват. Всичко това е разказано и описано твърде подробно. А сега си спомнете няколкото съвсем мимоходом казани думи, от които узнаваме, че Ставрогин е подготвил паспорт за себе си и Даша, че е отделил някаква сума пари, че внезапно е изчезнал. Преди изчезването си той също върши престъпление (знае за подготвяното убийство на брата и сестрата Лебядкини, но не му попречва). И двамата почти се измъкват, но в последния момент и двамата остават — Липутин, за да завърши безславно в кръчмата и публичния дом, Ставрогин — за да си окачи примката в таванската стаичка. А Ставрогин би могъл да потърси изкуплението или смъртта и като Липутин, и „край големия път“ като Степан Трофимович, и в каторгата, и в монашеското уединение. Николай Ставрогин изминава всички тия пътища и избира своя. Това е първият му истински избор. И затова романът свършва.