Както се вижда, идеята за подобно разчленяване и възсъздаване образа на Ставрогин е вдъхновена от откритата от М. Бахтин формула за характера на героя у Достоевски изобщо. По свой път и с друга цел (да разкрие мистерията на гибелта на Великия грешник, корена на неговата слабост и безволие) до подобно нещо се приближава Ф. И. Евнин, който отбелязва, че вътрешната раздвоеност на Ставрогин намира отражение в това, че той проповядва най-противоречиви и взаимно изключващи се учения; на Кирилов проповядва атеизъм, на Шатов — православие. И Шатов, и Кирилов „са един вид еманация на неговата душа, която е вместилище за всичко и именно поради това е безсилна и безплодна. Като нейно «изчадие» в друг план е представен и Пьотър Степанович“ (вж. Творчество Достоевского, М., 1959, с. 244). Безспорно едно изчерпателно изследване на романа от това гледище ще обогати представите ни както за романа „Бесове“, така и за поетиката на Достоевски изобщо. В тази посока например би могла да намери обяснение по-специално тъй силно тревожещата някои критици „композиционна дебалансираност“ на романа. Наистина в цялата трета част на романа главният герой, Ставрогин, се появява само веднъж, и то за кратко време, след което чак в епилога четем неговото писмо до Даша и накрая научаваме, че се е самоубил. В духа на казаното по-горе обаче Ставрогин продължава да заема своето място на главен герой и извънредно осезателно участва в действието, без да регистрира непосредствено присъствие. Бихме казали дори, че в тази трета част, където намират развръзка всички главни сюжетни линии и ходове, това незримо участие на Николай Ставрогин е особено осезателно. Нещо повече, тук неговият образ се разкрива дори по-ярко, отколкото в първите две части на романа.
Въпросът за особената структура на романа, за особения характер на образа на Ставрогин и специфичния за Достоевски начин за неговото разкриване е от значение не само като страна на поетиката на Достоевски. С него е свързано до голяма степен разбирането, тълкованието на един от главните идейни акценти на романа: кой е бесът? Кои са бесовете? Кои са техните жертви?
Отговорите са много. Близко е до ума, че тъкмо над тия въпроси най-силно са тегнели и продължават да тегнат извънлитературните съображения. Но няма да отегчаваме читателите с историята и перипетиите на един стогодишен спор. Ще кажа направо, че съвременната сериозна достоевистика, общо взето, не е променила кардинално позицията си. В смисъл, че част от персонажите на романа (Пьотър Степанович Верховенски, Лямшин, Липутин, Виргински, Шигальов, Толкаченко, Еркел) продължават да се разглеждат като „бесове“, а на останалите са поверени ролите донякъде на техни волни или неволни създатели, вдъхновители и помощници, донякъде на техни жертви. Съвсем съзнателно не навлизам в дебрите на една по-подробна квалификация на бесовете и техните жертви, защото това е област, в която са възможни какви ли не комбинации, пермутации и кръстоски (и винаги добре обосновани и подплатени с материал от романа). Бяс ли е например самият Ставрогин? За едни — да, за други — не, за трети — и да, и не. Ами къде да сложим „бившите бесове“ — Шатов и Кирилов? Степан Трофимович — е ли той „старият бяс“? А капитан Лебядкин, маниакът професор, Федка Каторжника, Арина Прохоровна? И ако Арина Прохоровна е „бяс“, то какво е Варвара Петровна например? И тъй нататък, докъдето щем.
Според мен самата постановка на въпроса: кои са бесовете, а кои — не, самият опит за персонификация на бесовете са неправомерни. Ясно е, че недоразумението е възникнало във връзка с конкретната обществено-политическа конюнктура, в която се появява романът. Но днес корените на „бесовската“ символика у Достоевски би трябвало да се търсят много по-дълбоко, отколкото в неговите лични обществено-политически симпатии и антипатии през шейсетте и седемдесетте години на миналия век. И то независимо от обстоятелството дали самият той е използвал тази символика в извънлитературното си поведение. Все пак по-приемливо е, макар и доста наивно, бесовете да се свързват с евангелските седем смъртни гряха. Но изглежда най-естествено Достоевски — такъв, какъвто го знаем от целокупното му творчество — да свързва „бесовската“ символика с безнравственото деяние, с безнравствените помисли, със самия дух на безнравственост у човека, каквито и форми да взема тя, колкото и нищожни да са проявите й. Бесът е порокът, загнездил се в човека, онова, което човекът трябва да изгони от себе си. А щом е тъй, бесовете са у всички. Всеки от персонажите в романа има своя бяс, своите бесове, къде по-малки, къде по-големи. Достоевски никому не е дал привилегията да служи като нравствен идеал, както не е оставил никого без зрънце човещинка, тоест без надежда за нравствено изцеление.