А горкичкият Степан Трофимович си седеше самичък и нищичко не предчувстваше. Обзет от тъжни размисли, отдавна надзърташе през прозореца дали няма да дойде някой познат. Но никой не идваше. Навън ръмеше, захлаждаше се; трябваше да се пали печка; той въздъхна. И внезапно едно страшно видение се изпречи пред погледа му: Варвара Петровна, в такова време и в тоя необичаен час! И пеша! До такава степен беше поразен, че забрави да се преоблече и я прие, както си беше, с вечната си подплатена розова пижама.
— Ma bonne amie!… — тихо възкликна той насреща й.
— Добре, че сте сам: не мога да ги понасям тия ваши приятели! Вечно задимено; боже, що за въздух! И чая не сте си изпили, а отива към дванайсет! Вашето блаженство е безредието! Вашата наслада — боклукът! Какви са тия накъсани хартийки по пода! Настася, Настася! Какво прави тая вашата Настася? Я, мила моя, отвори прозорци, прозорчета, вратите, широко ги отвори. А ние ще минем в гостната; дошла съм по работа. Че пък вземи, че помети де, поне веднъж в живота помети, мила моя!
— Много боклучат, значи! — нервозно и жаловито изписука Настася.
— Пък ти мети, по петнайсет пъти на ден мети! Гостната ви нищо не струва (когато влязоха в гостната). По-хубаво затворете вратата, онази ще вземе да подслушва. Непременно трябва да се сменят тапетите. Нали ви пратих майстора с мострите, защо не си избрахте? Седнете и слушайте. Седнете най-после де, моля ви. Къде? Къде? Къде!