— Вие сте полудели! — измърмори Степан Трофимович и най-внезапно избухна: — Вижте какво, Липутин, много добре го знаете, че само за това сте дошли, за да ми съобщите някаква подобна мръсотия и… нещо още по-лошо!
Моментално се сетих за съмнението му, че Липутин знае за нашите работи не само повече от нас, но и нещо друго, което ние никога няма да узнаем.
— Ама, моля ви се, Степан Трофимович! — мърмореше Липутин, уж че страшно изплашен. — Моля ви се…
— Мълчете и почвайте! Господин Кирилов, много ви моля да се върнете и да присъствате, много ви моля! Седнете. А вие, Липутин, почвайте направо, направо… и без ни най-малкото увъртане!
— Да знаех, че това тъй ще ви фрапира, хич да не бях започвал, значи… А пък аз си мислех, че сте вече известен за всичко от самата Варвара Петровна!
— Нищо подобно не сте си мислили! Започвайте, започвайте, чувате ли какво ви се казва!
— Само че бъдете тъй любезен да седнете и вие, защото, как тъй, значи, аз да седя, а вие, както сте изпаднали във вълнение, ще… подтичвате пред мене. Неудобно излиза.
Степан Трофимович се сдържа и внушително се отпусна в креслото. Инженерът мрачно заби поглед в земята. Липутин ги гледаше с необуздана наслада.
— Като как да започне човек… тъй ме сконфузихте, че…
VI
— Завчера най-внезапно пристига нейният човек: тъй и тъй, значи, с молба да сте там утре в дванайсет часа. Представяте ли си? Зарязвам всичко и вчера точ в точ по пладне звъня. Водят ме право в гостната; минута не мина — влиза нейна милост; седнете, вика, и самата тя сяда отсреща ми. Седя и не си вярвам; знаете как ме е третирала винаги! И направо без усукване, както й си е на нейна милост маниерата: „Нали помните, вика, че преди четири години, бидейки болен, Николай Всеволодович извърши няколко странни постъпки, тъй че целият град недоумяваше, докато всичко се изясни. Една от тия постъпки засягаше лично вас. Николай Всеволодович ви се обади тогава след оздравяването си, и по моя молба. Известно ми е също, че и преди това сте разговаряли няколко пъти с него. Кажете ми честно и откровено как… (тук се посмути малко) — как ви се видя тогава Николай Всеволодович… Как гледахте на него, изобщо… какво ви беше мнението, значи, и… какво е сега?…“
Тук вече напълно се смути, че дори цяла минута мълча и внезапно се изчерви. Аз дори се уплаших. И пак подхваща — не че трогателно, на нейна милост не й приляга, а тъй едно много внушително.
„Желанието ми, казва, е хубавичко и най-безпогрешно да ме разберете. Пратих да ви повикат, защото ви смятам за прозорлив и находчив човек, способен да си състави вярно мнение (какви комплименти само!). Вие, казва, разбирате, че с вас говори една майка… Николай Всеволодович е изпитал в живота някои нещастия и много превратности. Всичко това, казва, би могло да повлияе на умственото му състояние. Разбира се, казва, аз не говоря за умопобъркване, това не може да го бъде никога (твърдо и с гордост казано)! Но би могло да има нещо странно, особено, известен обрат в мислите, наклонност към един по-особено възглед (всичко това са точните думи на нейна милост и аз се почудих, Степан Трофимович, с каква точност умее да обяснява работата Варвара Петровна. Страшен ум е тая дама!). Аз, казва, съм забелязала у него известна постоянна тревога и един стремеж към по-особено държане. Но аз съм майка, а вие страничен човек, значи с вашия ум сте способен да си съставите по-независимо мнение. Умолявам ви най-сетне (точно тъй бе казано: умолявам) да ми кажете цялата истина, без всякакви заобикалки, и ако при това ми обещаете никога впоследствие да не забравяте, че разговорът ни е конфиденциален, занапред може да разчитате на моята пълна и постоянна готовност да ви се отплатя при всяка възможност.“ Как ви се струва, а!
— Вие… вие така ме фрапирахме — изфъфли Степан Трофимович, — че не ви вярвам…
— Не, ама вие вижте другото — поде Липутин, сякаш не беше чул Степан Трофимович, — какво вълнение и безпокойство ще да е било, щом от такива висоти се обръщат с такъв въпрос към човек като мене, че на туй отгоре благоволяват да ме молят да запазя тайната. Какво е това, значи? Дали не са получени някакви неочаквани, значи, вести от Николай Всеволодович, а?
— Не зная… никакви вести… няколко дни не сме се виждали, но… но ще ви кажа, че… — фъфлеше Степан Трофимович, който явно едва свързваше мислите си, — ще ви кажа, Липутин, че щом ви е казано конфиденциално, а вие тук пред всички…
— Напълно конфиденциално! Да ме убие господ, ако аз… А пък нали тук… какво толкоз де? Да не сме чужди я, та макар и Алексей Нилич да вземем!
— Аз не споделям този ви възглед; ние тримата тук несъмнено ще запазим тайната, но от вас, четвъртия, се боя и не ви вярвам в нищо!