— Че защо тъй, значи? Че аз най-вече съм заинтересован, че нали вечна признателност ми е обещана! А пък аз исках тъкмо по същия тоя повод да ви изтъкна един извънредно странен случай, повече, тъй да се каже, психологически, отколкото просто странен. Снощи, под влиянието на разговора с Варвара Петровна (можете да си представите какво впечатление ми беше направил), ей тъй, между другото, се обръщам към Алексей Нилич с въпроса: вие, казвам, и в странство, и преди това в Петербург сте се знаели с Николай Всеволодович; как го намирате, казвам, относно ума и способностите? Негова милост ми отговаря, значи, ей тъй, лаконично, както си му е маниерът, че тъй и тъй, значи, с тънък ум и здрав разум бил човекът. А не сте ли забелязали в течение на годините, казвам, известно, да го речем, отклонение, тъй да се каже, от идеите или особен обрат на мислите, или известно, да го речем, умопомрачение? С една дума, повтарям въпроса на самата Варвара Петровна и, представете си, Алексей Нилич изведнъж се замисля, мръщи нос точ в точ като сега. „Да, казва, понякога ми се е виждало нещо странно.“ При това обърнете внимание, че щом на Алексей Нилич е могло да му се види странно, какво ли може да излезе всъщност, а?
— Вярно ли е? — обърна се Степан Трофимович към Алексей Нилич.
— Аз бих желал да не говоря за това — отвърна Алексей Нилич, вдигайки изведнъж глава и святкайки с очи, — искам да оспоря правото ви, Липутин! Вие нямате никакво право в моя случай. Аз съвсем не съм казвал цялото си мнение. Макар да бяхме познати в Петербург, това е старо, а сега, макар и да се срещнахме, но много малко познавам Николай Ставрогин. Аз моля, не ме замесвайте и… всичко туй прилича на клюка.
Липутин разпери ръце с израз на оскърбена ненавист.
— Клюкар! Че защо не шпионин? Лесно ви е на вас, Алексей Нилич, да критикувате, когато самият вие от всичко се отдръпвате. А вие, Степан Трофимович, няма да повярвате, значи, че дори капитан Лебядкин, дето е глупав като… тоест направо е срамота да се каже колко е глупав; има едно такова руско сравнение, означаващо степен; ама и той се брои за обиден от Николай Всеволодович, макар и да се прекланя пред ума му. „Поразен съм, казва, от тоя човек: премъдър змей“ (собствените му думи). А аз (все под влияние на вчерашното и вече след разговора с Алексей Нилич): „Я кажете, викам, капитане, как ви се вижда на вас, побъркан ли е тоя, вашият змей, или не?“ Ще повярвате ли, сякаш го шибнах по едното място с камшик; просто подскочи. „Да, казва… да, казва, само че това, казва, не може да повлияе…“; на какво да било повлияло, не доизрече; пък после тъй печално се замисли, тъй се замисли, че чак изтрезня. Във Филиповския трактир седяхме, значи. И чак след половин час комай изведнъж тресна с юмрук по масата. „Да, казва, не е с всичкия си, види се, само че това не може да повлияе…“, и пак се не доизказа на какво да било повлияло. Аз, разбира се, само екстракта на разговора ви предавам, ама мисълта е ясна; когото и да попиташ, на всеки едно му идва на ума, макар по-рано никой да го не е мислил: „Да, казват, побъркан е; много е умен, но може и да е побъркан.“
Степан Трофимович седеше замислено и усилено разсъждаваше.
— А откъде пък знае Лебядкин?
— По тоя въпрос бъдете тъй любезен да се обърнете към Алексей Нилич, който току-що ме нарече шпионин. Аз съм шпионин — ама не зная, а пък негова милост Алексей Нилич цялата работа отвътре я знае, ама си мълчи, значи.
— Не зная нищо, или малко — пак тъй нервно отвърна инженерът, — вие поите Лебядкин, щото да изкопчвате. И мен доведохте сега, за да изкопчите и щото и аз да кажа. Ще рече, вие сте шпионин!
— Още не съм го поил, ваша милост. Пък и пет пари не давам за всичките му тайни, дето ей толкова не ме е еня за тях, не знам как е за вас. Напротив, той е, дето ръси парите, а само преди дванайсет деня идва да ме врънка за петнайсет копейки, и той беше, дето ме поеше с шампанско, а не аз него. Но вие хубаво ме подсетихте и ако дотрябва, и аз ще го напоя, и именно за да разузная, и може и да разузная, ваша милост… всичките ви тайнички, значи — злобно се озъби Липутин.
Степан Трофимович с недоумение гледаше двамата спорещи. И двамата сами се издаваха и главно не се церемонеха. Мина ми през ума, че Липутин е довел при нас този Алексей Нилич именно с целта да го въвлече в нужния разговор чрез трето лице, любимата му маневра.
— Алексей Нилич твърде добре се знае с Николай Всеволодович — раздразнено продължаваше той, — само че крие, значи. А дето питате относно капитан Лебядкин, той преди всички нас се е запознал с него в Петербург, преди пет или шест години, през оная малко позната, ако може да се каже така, епоха от живота на Николай Всеволодович, когато и наум не му е минавало да ни ощастливи с присъствието си. Налага се заключението, че тогава нашият принц е имал твърде странен кръг от познати. Май тогава са се запознали и с Алексей Нилич.