— Внимавайте, Липутин, предупреждавам ви, че Николай Всеволодович в най-скоро време искаше да бъде тук, а той е от ония, дето не прощават.
— На мен пък защо? Аз съм първият, дето го разтръбява, че е човек с най-тънък и най-изящен ум, и вчера напълно успокоих самата Варвара Петровна тъкмо в този смисъл. „Виж, за характера му, казвам й, не гарантирам.“ Вчера и Лебядкин — досущ същото. „От характера му, казва, си изпатих.“ Ех, Степан Трофимович, лесно ви е на вас да викате: клюки, шпионство, ама обърнете внимание — едва след като измъкнахте всичко от мене, при това с какво любопитство! А пък Варвара Петровна, тя вчера направо си го каза. „Вие, казва, бяхте лично засегнат, затова се обръщам към вас.“ То пък останало да не съм! Какви ми ти цели, когато такава обида преглътнах от негово превъзходителство! Ще рече, имам причини да се интересувам, а не само заради клюката. Днес ти стиска ръката, а утре ни в клин, ни в ръкав те прави за резил пред хората, хем на масата ти седи, и щото му било скимнало. От слободия! А най-главното му е женският пол: хврък-прехврък, скок-подскок! Помешчици с крилца като у древните амури. Печорини-сърцеядци! Лесно ви е на вас, заклетия ерген, Степан Трофимович, да говорите и заради тяхно превъзходителство на клюкар да ме правите. Ама я да се ожените, щото и сега сте си още като момче, за някоя хубавичка и младичка — вратата си ще залостите, барикади ще вдигнете в къщата си от нашия принц! И да ви кажа ли: де да не беше тая mademoiselle Лебядкина, дето я налагат с камшика, луда и кьопава, бога ми, щях да помисля, че баш тя е жертва на страстите на нашия генерал и че тъкмо от него е пострадала „фамилната чест“ на капитан Лебядкин, както се изразява той. Само дето не отговаря на изящния вкус на тяхна милост, ама на тях и това не им пречи. Всяко зрънце му върши работа, стига да се улучи съответното настроение. Вие викате — клюки, ама мигар аз съм тръгнал да разтръбяван — целият град е гръмнал, аз само слушам и викам „тъй е“, забранено ли е да викаш „тъй е“?
— Градът бил гръмнал? От какво е гръмнал градът?
— Ами онзи пияница капитан Лебядкин крещи на всеослушание, а пък то е все едно, че гръмнал площадът. Какво съм крив аз? Аз се интересувам, значи, само между приятелите, защото все пак се чувствам тук сред приятели, значи — хвърли ни той по един невинен поглед. — Станала е, значи, една работа, сами съдете: излиза, че тяхно превъзходителство уж че пратил още от Швейцария по една в най-висша степен благородна госпожица и, тъй да се каже, скромна сирота, която аз имам честта да познавам, триста рубли, които да се предадели на капитан Лебядкин. А малко по-късно Лебядкин получава най-точно известие, не казвам от кого, но също от лице в най-висша степен благородно, и, ще рече — най-достоверно, че не триста, а хиляда рубли били пратени! Ще рече, вика Лебядкин, че тая госпожица ми е задигнала седемстотинтях рубли, и възнамерявал, значи, да си ги изиска едва ли не по канален ред, във всеки случай заплашва и по целия град го разправя…
— Това е подло, подло! — скочи изведнъж инженерът от стола си.
— Че нали вие самият сте това в най-висша степен благородно лице, което потвърди на Лебядкин от името на Николай Всеволодович, че не триста, а хиляда рубли са били изпратени. Самият капитан ми го съобщи в пияно състояние.
— Това е… това е нещастно стечение. Някой е объркал и излиза… Това са глупости, а вие най-подло!…
— И на мен ми се иска да вярвам, че са глупости, и с прискърбие слушам, защото, както щете, но е замесена една най-благородна госпожица, първо, с тия седемстотин рубли и, второ, в очевидни интимности с Николай Всеволодович. Колко му е на негово превъзходителство да осрами едно най-благородно момиче или някоя чужда жена да изложи подобно на оня казус, дето стана с мене? Все ще им падне някой изпълнен с великодушие човек и ще го накарат да прикрие с честното си име чуждите грехове. Нали и с мен тъй стана; за себе си говоря…
— Внимавайте, Липутин! — стана от креслото си Степан Трофимович и пребледня.
— Не вярвайте, не вярвайте! Някой е сбъркал, а Лебядкин е бил пиян… — викаше инженерът в неописуемо вълнение, — всичко ще се разясни, а аз повече не мога… и смятам за низост… стига, стига!
Той изхвръкна от стаята.
— Какво току-тъй? Нали сме заедно! — сепна се Липутин, скочи и хукна подир Алексей Нилич.