— Целта? Че тогава може никой да не поиска да живее?
— Никой — произнесе той решително.
— Човекът се бои от смъртта, защото обича живота, тъй го разбирам аз — казах, — и тъй е наредила природата.
— Това е подло и тук е цялата измама! — очите му засвяткаха. — Животът е болка, животът е страх и човекът е нещастен. Сега всичко е болка и страх. Сега човекът обича живота, защото обича болката и страха. Тъй е направен. Животът се дава сега срещу болка и страх и тук е цялата измама. Днес човекът не е онзи човек. Ще има нов човек, щастлив и горд. На когото му е безразлично живее или не живее, той ще бъде нов човек. Който победи болката и страха, той ще бъде бог. А онзи бог няма да го има.
— Излиза, че според вас онзи бог го има?
— Няма го, но той е тук. В камъка няма болка, но страхът от камъка е болка. Бог е болката от страха пред смъртта. Който победи болката и страха — той ще стане бог. Тогава — нов живот, тогава — нов човек, всичко ново… Тогава историята ще я делят на две части: от горилата до унищожението на бога и от унищожението на бога до…
— До горилата?
— … до изменението на земята и човека физически. Ще стане бог човекът и ще се измени и физически. И светът ще се измени, и делата ще се изменят, и мислите, и всички чувства. Как мислите, ще се измени ли тогава човекът физически?
— Ако стане безразлично живеем или не живеем, всички ще се самоубият и може би в това ще бъде промяната.
— Това е все едно. Лъжата ще убият. Всеки, който иска истинска свобода, е длъжен да посмее да убие себе си. Който посмее да убие себе си, той е научил на лъжата тайната. Оттук нататък няма свобода; тук е всичко, оттук нататък няма нищо. Който посмее да се убие, е бог. Сега всеки може да направи, че да няма бог и че да няма нищо. Но никой още нито веднъж не е направил.
— Милиони самоубийци е имало.
— Но все не за това, все със страх и не за това. Не за да убият страха. Който убие себе си само за да убие страха, той тутакси ще стане бог.
— Няма да свари може би — забелязах аз.
— Все едно — отвърна той с една спокойна гордост, едва ли не с презрение. — Жалко, че май се смеете — прибави той след половин минута.
— А на мен ми се вижда странно, че одеве бяхте толкова изнервен, а сега сте толкова спокоен, макар и да говорите пламенно.
— Одеве? Одеве беше смешно — отвърна той с усмивка, — не обичам да навиквам и никога не се смея — прибави той тъжно.
— Да, не са весели вашите нощи с чая — станах и си взех фуражката.
— Мислите ли? — усмихна се той с известно учудване. — Защо? Не, аз… аз не знам — смути се той изведнъж, — не знам как е у другите, и аз го чувствам, че не мога като всеки. Всеки мисли едно и после веднага друго. Аз не мога друго, цял живот едно. Цял живот ме измъчва богът — завърши той внезапно с една удивителна експанзивност.
— Да ви запитам, ако позволите, разбира се, защо говорите малко неправилно по руски? Нима за пет години в странство сте се разучили?
— Мигар неправилно? Не знам. Не, не защото странство. Аз цял живот говоря тъй… все ми е едно.
— Още един въпрос, по-деликатен: напълно ви вярвам, че не сте склонен да се срещате с хора и малко приказвате с хора. Защо се разприказвахте сега с мен?
— С вас ли? Вие одеве седяхте хубаво и вие… впрочем все едно… вие много приличате на брат ми, много, изключително — каза той, изчервявайки се, — седем години е умрял; по-голям много, много, много.
— Сигурно е имал голямо влияние върху начина ви на мислене?
— Н-не, той малко говореше; той нищо не говореше. Ще дам вашата бележка.
Изпрати ме с фенер до входната врата, за да затвори подире ми. „Разбира се — луд“ — реших аз за себе си. На вратата стана нова среща.
IX
Едва стъпих на високия праг на портичката, когато внезапно нечия силна ръка ме сграбчи за гърдите.
— Кой беше ти? — ревна нечий глас. — Приятел или враг? Покай се!
— Наш е, наш! — изврещя гласчето на Липутин. — Господин Г-в, младеж с класическо възпитание и връзки в най-доброто общество.
— Обичам, щом, значи, с обществото, клас-с-си-чес… значи, високооб-разов-ван… бившият капитан Игнат Лебядкин винаги на услугите на света и приятелите… ако са верни, ако са верни, подлеците му ниедни!
Капитан Лебядкин, без малко два метра на ръст, пълен, месест, къдрокос, червендалест и невероятно пиян, едва стоеше пред мен и с мъка изговаряше думите. Аз впрочем и по-преди го бях виждал отдалеч.
— А, и тоя! — ревна той пак, забелязвайки Кирилов, който все още не си отиваше със своя фенер; понечи да вдигне юмрук, но тутакси отпусна ръка.
— Прощавам, защото е учено! Игнат Лебядкин — най-високо-образ-з-ованият…