— Той е честен, честен… — потвърждавах аз разпалено.
— Впрочем, ако не се нареди до утре, ще ида сама, пък да става каквото ще, ако ще, всички да научат.
— Не мога да бъда у вас преди три — казах аз, идвайки малко на себе си.
— Значи, в три часа. Значи, вчера у Степан Трофимович не съм се излъгала, като предположих, че сте ми донейде предан? — усмихна се тя, стискайки ми припряно ръката на сбогуване и бързайки към изоставения Маврикий Николаевич.
Излязох потиснат от обещанието си и не разбирах какво беше станало. Видял бях една жена в истинско отчаяние, която не се бе побояла да се компрометира, доверявайки се на един почти непознат човек. Женствената й усмивка в такъв труден за нея момент и намекът, че още вчера е забелязала чувствата ми, ме прободоха право в сърцето; но ми беше жал, жал ми беше и това е то! Тайните й изведнъж станаха за мен нещо свято и дори ако някой почнеше да ми ги разкрива сега, аз май щях да запуша уши и нямаше да искам да чувам нищо повече.
Предчувствах обаче, че… Аз просто не си представях по какъв начин ще уредя каквото и да било. Нещо повече, дори сега не знаех какво именно трябва да уредя: среща, но каква среща? Че и как ли да ги срещна? Цялата ми надежда беше в Шатов, макар че предварително можех да кажа, че той в нищо няма да помогне. Но все пак хукнах към него.
IV
Чак вечерта, чак към осем часа го заварих вкъщи. За мое учудване той имаше гости — Алексей Нилич и още един господин, когото бегло познавах, някой си Шигальов, роден брат на жената на Виргински.
Този Шигальов май вече от два месеца гостуваше в града ни; не знам откъде беше дошъл; чувал бях само, че е публикувал някаква статия в едно прогресивно петербургско списание. Виргински ме бе запознал с него случайно, на улицата. В живота си не бях виждал толкова мрачно, навъсено и неприветливо човешко лице. Гледаше тъй, сякаш рухването на света, и то не някога си, съгласно пророчествата, които можеха и да не се сбъднат, а съвсем определено, просто вдругиден сутринта, точно в десет и двайсет и пет. Тогава впрочем почти не си бяхме разменили нито дума, а само си бяхме стиснали ръцете като двама съзаклятници. Най-много от всичко ме бяха поразили неестествено големите му уши, дълги, широки, месести и някак особено щръкнали настрани. Движенията му бяха бавни и непохватни. И ако Липутин мечтаеше, че някой ден в губернията ни ще се установи фаланстерия, този със сигурност знаеше деня и часа, когато щеше да се сбъдне това. Направил ми беше зловещо впечатление; заварвайки го сега у Шатов, аз се учудих, още повече че Шатов изобщо не беше по гостите.
Още от стълбището се чуваше, че говорят много високо, тримата наведнъж, и като че ли спорят; щом обаче се появих, всички млъкнаха. Спореха стоешком, а сега всички внезапно седнаха, тъй че трябваше да седна и аз. Глупавото мълчание не се наруши цели три минути. Шигальов, макар и да ме позна, но се направи, че не се знаем, и сигурно не от омраза, а просто тъй. С Алексей Нилич лекичко си кимнахме, но мълчаливо и кой знае защо, не си подадохме ръце. По едно време Шигальов взе да ме гледа строго и намръщено, с най-наивната увереност, че веднага ще стана и ще си ида. Най-сетне Шатов стана от стола и другите внезапно също скочиха. Излязоха, без да се сбогуват, само Шигальов, вече от вратата, каза на Шатов, който го изпращаше:
— Помнете, че дължите отчет.
— Плюя аз на вашите отчети и никому нищо не дължа — изпрати го Шатов и залости вратата с резето.
— Свирчовци! — каза той, поглеждайки ме с някаква крива усмивка.
Лицето му беше сърдито и ми се видя странно, че пръв беше заговорил. По-рано винаги когато отивах при него (впрочем твърде рядко), най-обикновеното беше да седне намръщено в ъгъла и сърдито да ми отговаря и чак след доста време напълно да се оживи и да почне да говори с удоволствие. Затова пък, сбогувайки се, винаги се навъсваше, сякаш изпровождаше най-върлия си враг.
— Вчера бях на чай у тоя Алексей Нилич — забелязах аз, — изглежда, че е откачил на тема атеизъм.
— Руският атеизъм никога не е отивал по-далеч от каламбура — измърмори Шатов, поставяйки нова свещ на мястото на изгорялата.
— Не, той не ми се видя да е по каламбурите; той, кажи-речи, да говори не умее, та камо ли каламбури да прави.
— Книжни хора; всичко това е от лакейския им начин на мислене — спокойно забеляза Шатов, сядайки на стола в ъгъла и опирайки се с двете си длани на коленете.
— Пък и омраза има — отрони той след минута мълчание, — те първи щяха да се почувстват страшно нещастни, ако Русия някак внезапно се преустроеше, та макар и по техен тертип, и ако внезапно станеше безкрайно богата и щастлива. Нямаше да има тогава кого да мразят, кого да оплюват, с какво да се гаврят! Тук е налице само една животинска, безкрайна омраза към Русия, просмукала целия организъм… И никакви невидими сълзи няма зад видимия смях! Никога не са казвали в Русия по-фалшиви думи от тия за невидимите сълзи! — кресна той почти яростно.