— Вие, разбира се, сте дошли за нещо; какво искате?
Моментално му разказах всичко в точна историческа последователност и прибавих, че макар одевешната треска да ми е минала, съм още по-объркан; разбирам, че тук се крие нещо много важно за Лизавета Николаевна, много бих искал да й помогна, но бедата е там, че не само не зная как да изпълня каквото бях обещал, но сега дори не разбирам какво именно съм обещал. После отново внушително му потвърдих, че тя не е искала и не е мислела да го мами, че е станало някакво недоразумение и че тя е крайно огорчена от необикновения начин, по който си беше отишъл одеве.
Той много внимателно ме изслуша.
— Може би, както обикновено, действително съм направил одеве глупост… Е, щом самата тя не е разбрала защо съм си отишъл така… толкова по-добре за нея.
Стана, отиде до вратата, открехна я и взе да се ослушва към стълбата.
— Лично ли искате да видите тази особа?
— Тъкмо това е нужно, но как да стане? — скочих аз радостно.
— Ами просто ще идем при нея, докато е самичка. Оня ще си дойде и научи ли, че сме ходили, ще я набие. Аз честичко се отбивам тъй, скришом. Одеве, като беше взел пак да я бие, го поступах.
— Как тъй?
— Тъй; хванах го за косата и едва го откъснах от нея; той уж посегна и с мен да се бие, но го сплаших и тъй свърши. Страх ме е, че ще се върне пиян, ще се сети и здравата ще я набие.
Веднага слязохме долу.
V
Вратата на Лебядкини не беше заключена, а само притворена и ние влязохме свободно. Цялото им жилище се състоеше от две мизерни малки стаички с окадени стени, по които буквално висяха на дрипи мръсни тапети. Навремето тук няколко години беше гостилница, докато Филипов не я беше преместил в новата си къща. Сега останалите помещения на бившата гостилница бяха затворени, а тия двете ги държеше Лебядкин. Мебелировката се състоеше от обикновени пейки и дъсчени маси, освен едно-единствено вехто кресло без облегалки за ръцете. В ъгъла на втората стая имаше креват с басмена покривка, който принадлежеше на mademoiselle Лебядкина, а самият капитан нощем редовно се тръшкаше право на пода, често пъти както си беше с дрехите. Навред кори хляб, боклуци, разляна вода; на пода по средата на първата стая се въргаляше огромен мокър парцал и до него, в същата локва, вехта подпетена обувка. Виждаше се, че тук никой нищо не пипва; не се палят печки, не се готви; самовар дори нямали, както ми обясни Шатов. Капитанът пристигнал със сестра си гол като пищов и, както разправяше Липутин, отначало наистина ходел да проси по къщите; но получавайки ненадейно пари, тутакси се запил и съвсем откачил от пиене, тъй че не му било до домакинството.
Mademoiselle Лебядкина, която толкова исках да видя, тихо и мирно седеше на една пейка пред дъсчената кухненска маса в ъгъла на втората стая. Като отваряхме вратата, не се обади, дори не помръдна. Шатов каза, че вратата им не се заключвала, а веднъж дори цяла нощ стояла широко отворена. В светлината на тънка мъждива свещичка, поставена на железен свещник, видях една може би трийсетгодишна жена, болезнено мършава, облечена с тъмна, извехтяла басмена рокля, с дълга гола шия и оредяла тъмна коса, прибрана на кок, голям колкото юмручето на двегодишно дете. Тя ни хвърли твърде весел поглед; освен свещника на масата пред нея имаше малко селско огледалце, старо тесте карти, някаква парцалива книжка песнопойка и симидче, от което веднъж или два пъти беше отхапано. Личеше си, че mademoiselle Лебядкина се белосва и червосва и маже с нещо устните си. Рисуваше си също веждите, и без туй дълги, тънки и тъмни. На високото й тясно чело въпреки белилата доста рязко се очертаваха три дълги бръчици. Знаех вече, че куца, но този път, докато стояхме там, беше все седнала. Навремето, по първа младост, това изпосталяло лице е било може би хубаво; но кротките, ласкави сиви очи и сега все още бяха прелестни; нещо замечтано и искрено светеше в нейния кротък, почти радостен поглед. След всичко, което бях чувал за казашката нагайка и за безчинствата на братлето й, кротката и спокойна радост, която се отразяваше и в усмивката й, ме учуди. Странно, че вместо тягостното и дори боязливо отвращение, което човек обикновено изпитва в присъствието на подобни наказани от бога същества, на мен още от първия момент ми беше почти приятно да я гледам и впоследствие ме обзе едно по-скоро съжаление, но в никой случай отвращение.
— Ей тъй си седи и буквално по цели дни е сам-самичка и не се помръдва, гледа си на карти или се оглежда в огледалцето — посочи ми я от вратата Шатов, — оня дори не я храни. Само дето бабата от пристройката й носи понякога нещичко за бог да прости; как тъй я оставят самичка със свещта, просто не зная!