За мое учудване Шатов говореше високо, сякаш нея я нямаше в стаята.
— Здрасти, Шатушка! — приветливо се обади mademoiselle Лебядкина.
— Гост съм ти довел, Маря Тимофеевна — каза Шатов.
— Ами добре ни е дошъл гостът. Не знам кого си ми довел, ама тоя нещо не си го спомням — погледна ме тя втренчено през свещта и тутакси пак се обърна към Шатов (а на мене повече не ми обърна никакво внимание през целия разговор, сякаш ме нямаше там).
— Омръзнало ти е, види се, да кръстосваш стайчето? — засмя се тя, при което се показаха два реда превъзходни зъби.
— Хем ми омръзна, хем ми се дощя да те споходя.
Шатов придърпа към масата пейка, седна и ме сложи да седна до него.
— Винаги си ми добре дошъл, ама да ти кажа ли, смях ме е на тебе, Шатушка, гаче си калугер. Откога не си се вчесвал, а? Я дай пак да те вчеша — извади тя от джоба си гребенче, — речи го, от оня път, дето аз те вчесвах, хич не си посягал.
— Че аз и гребен си нямам — засмя се Шатов.
— Тъй ли? Ами че аз ще ти подаря моя, не този, друг, ама да ме подсетиш.
Тя с най-сериозен израз взе да го вчесва, направи му даже път отстрани, дръпна се малко назад, погледна дали е добре и пак си прибра гребенчето в джоба.
— Знаеш ли какво, Шатушка — поклати тя глава, — ти си уж умен човек, а пък скучаеш. Чудя ви се на всички, като ви гледам; не го разбирам аз, как тъй скучаят хората? Тъгата не е скука. Мен ми е весело.
— И с братлето ли ти е весело?
— Лебядкин ли това? Той е мой лакей. И ми е досущ все тая тук ли е, или го няма. Аз току му викна: „Лебядкин — вода, Лебядкин — пантофите ми!“ — и той тича горкият; та ме и досмешава понявгаш на него, ако че е грях.
— И това е самата истина — пак високо и без да се церемони се обърна към мен Шатов, — направо като лакей го третира; лично аз съм я чувал да вика: „Лебядкин — вода“, пък се и смее; разликата е само, че оня не хуква да й носи вода, ами я бие; но тя не се бои от него, ама никак. Има някакви нервни припадъци, кажи-речи ежедневно, та от тях губи памет, тъй че подире забравя всичко, дето е било, и все обърква времето. Да не мислите, че помни как сме влезли; пък може и да помни, ама сигурно вече всичко си е преиначила по нейному си и сега ни взема не за нас, а за други някои, макар да помни, че аз съм Шатушка. Тъй че нищо, дето говоря на висок глас; тя, ако не й говориш, моментално престава да слуша и тутакси я избива на мечти; именно избива. Страшна мечтателка; по осем часа, по цял ден седи на едно място. Вижте симидчето, от сутринта може само веднъж да е отхапала и ще го изяде чак утре. На, сега на карти взе да си гледа…
— Гледам аз, Шатушка, гледам, ама нещо не излиза така — поде изведнъж Маря Тимофеевна, дочула, изглежда, последната дума, и пипнешком посегна към симидчето (дочула вероятно и за симидчето). Напипа го най-сетне, но като го подържа известно време в лявата си ръка, пак тъй машинално го остави на масата, без нито веднъж да отхапе. — Все едно и също излиза: път, лош човек, коварство, смъртен одър, писмо отнейде си, неочаквана вест — лъготии са туй, Шатушка, тъй мисля аз, ти какво ще кажеш? Щом хората лъжат, защо да не лъжат и картите? — смеси тя внезапно картите. — Същото й го казах веднъж и на майка Прасковя, почтена жена беше, все току ми идеше в килията да й погледам на карти скришом от майка игуменка. Пък не бе само тя, дето идеше. Па се тюхкат, па клатят глави, редят я и тъй, и инак, пък аз се смея: „Отде ще ви дойде туй писмо, майко Прасковя, викам, щом дванайсет години не е дошло?“ Зетят отвел щерка й нейде си в Турция и от дванайсет години ни кост, ни вест. Хубаво, ама вечерта на другия ден на чая при майка игуменка (тя ни беше от княжеско коляно) седи някаква гостенка, и тя от госпожите, голяма мечтателка, и седи едно калугерче чак от Атон, според мене твърде смешен човек. И какво мислиш. Шатушка, същото туй калугерче същата тая сутрин донесло на майка Прасковя писмо от Турция, от щерка й — те ти го, значи, карото вале — нечакана вест! Пием си, значи, чая, а атонското калугерче вика на майка игуменка: „Най-паче, преблага майко игуменко, вика, е благословил господ вашата обител, дето съхранява в недрата й таквоз скъпоценно съкровище.“ — „Какво съкровище?“ — пита майка игуменка. „Ами майка Лизавета юродивата.“ А тая Лизавета юродивата беше вградена в зида, в клетка три аршина дълга и два висока и седеше там зад желязната решетка седемнайсета година и зиме, и лете по една кълчищна риза и де що свари — било сламка, било клечица, все в ризата си ги бучи, в зеблото, дума не продумва и не се реши, и не се мие от седемнайсет години. Пъхат й всеки ден корица хлебец и канче водица и само зиме едно кожухче. Богомолците гледат, ахкат и охкат, пари оставят. „Ама че пък съкровище намерихте — отговаря майка игуменка (разсърди се; много не я обичаше Лизавета), — Лизавета само от едната си проклетия седи, от единия си инат, и всичко е само преструвка.“ Мен това ми не хареса: щото тогава и аз се канех да се затворя. „А според мен, викам, бог и природата са едно нещо.“ А те — всички върху ми: „Те ти сега!“ Игуменката се разсмя, зашушукаха си нещо с госпожата, ела насам, казва, па ме погали, а госпожата ми подари розова панделка, да ти я покажа ли? Пък калугерчето тутакси взе да ми чете поучение, хем тъй гальовно, смирено ми говори и, види се, с много ум; седя аз и слушам. „Разбра ли?“, пита. „Не, викам, нищо не разбрах и ме оставете на мира най-сетне“, викам. И оттогава, значи, съвсем ме оставиха на мира. Шатушка. А по това време една наша бабичка — дошла беше на покаяние заради пророчества — взе, че ми пошушна на излизане от църквата: „Що ест Богородица, как мниш?“ — „Велика майка, отговарям, упование на рода человечески.“ — „Тъй, тъй, вика, велика майка Богородица влажна земя ест и превелика радост человеку в туй се заключава. И всякоя горест земна и всякоя сълза земна радост нам ест; а напоиш ли със своите сълзи земята под себе си на половин аршин надолу, в тозчас ще възликуваш; и никаква, вика, никаква горест не те лови вече, тъй е, вика, казано.“ Изпълниха ме тия думи тогава. И от тъй насетне почна ли да се моля, на всеки поклон целувам земята и хем целувам, хем плача. И да ти кажа ли, Шатушка: няма лошо в тия сълзи; и макар никаква мъка да не си имал, тия ти сълзи от едната радост ще тръгнат. Сами тръгват сълзите, право ти казвам. А някой път ида към езерото, на брега: от една ми страна манастирът, от друга — нашата Остра планина, тъй й викат на таз планина — Острата. Възкача се аз горе, обърна лице на изток, ударя чело в земята, плача, плача, не помня по колко време плача, и не помня в тозчас, и не зная в тозчас нищо-нищичко. После стана, обърна се назад, а слънцето вече захожда, ама такова едно голямо, такова едно мило, драго — ти обичаш ли да гледаш слънцето, Шатушка? Хубаво, ама тъжно. Обърна се пак назад, накъм изтока, а сянката, божичко, сянката на нашата планина хей къде отишла, като стрела бяга по водата, тънка, дълга, че източена на цяла верста нататък, та чак до острова в езерото и тоя остров, както си е от камък, досущ на две го срязва, и среже ли го на две половини, ей го че и слънцето вече си залязло и току внезапно всичко угасне. И пак ме налегне мойта си мъка, че и паметта ми вземе, та се върне, страх ме хваща по мръкнало, Шатушка. И все за детенцето си плача…