— Че мигар си имала? — смушка ме с лакът Шатов, който през всичкото време прилежно слушаше.
— Ами че как: мъничко, розовичко, с ей таквизинка мънички ноктенца, и едно ми е мъка, че не помня: момченце ли беше, момиченце ли? Ту момче го спомням, ту момиченце. И като си го родих тогава, направо с тюл и дантели го увих, с розова лента го пових, с цвят го поръсих, стъкмих го, молитва прочетох и го понесох некръстено, и го нося право през гората, и се боя от гората, страх ме е, и най-много плача, че ей на, родих го, а мъж си нямам.
— А може и да си имала? — предпазливо попита Шатов.
— Смях ме хваща, Шатушка, от твоите разсъждения. За имане, може и да съм имала, ама какво, че съм имала, щом все едно, че нямам? Ей ти една лесна гатанка, отгатни я де! — засмя се тя.
— А къде отнесе детето?
— Във вира го отнесох — въздъхна тя. Шатов пак ме сбута с лакътя.
— А не е ли, че съвсем си го нямала туй дете, а всичко е само едно бълнуване?
— Мъчен въпрос ми задаваш, Шатушка — замислено и без всякакво учудване от въпроса отвърна тя, — по това нищо не мога ти каза, може и да го е нямало; според мен от едното любопитство питаш; а пък аз тъй и тъй няма да спра да плача по него, да не би да ми се е присънило, я? — И едри сълзи заблестяха в очите й. — Шатушка, Шатушка, ами вярно ли е, дето твойта жена ти била избягала? — сложи тя внезапно ръце на раменете му и жалостиво го погледна. — Ти не ми се сърди де, и на мене ми е причерняло. Знаеш ли, Шатушка, какъв сън сънувах: моят пак дошъл, мами ме с пръст, вика ме. „Котенцето ми, вика, котенцето ми, ела, вика, при мене!“ Аз най се зарадвах на „котенцето ми“: люби ме, тъй мисля аз.
— Може и наяве да дойде — полугласно измърмори Шатов.
— Не, Шатушка, туй е вече сън… не ще дойде той наяве. Знаеш ли я песента:
Ох, Шатушка, Шатушка, миличкият ми ти, защо поне веднъж не ме попиташ нещо?
— Щото няма да кажеш, затуй не те питам.